Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 146

— Много добре. Имам възможност да получа добра лекарска практика тук, в Ливънфорд.

— Не.

Тази единствена дума, изречена с необичайно вълнение, ме слиса.

— Какво искаш да кажеш? Та това е вече уредено.

— Не — повтори тя. — Не бива да правиш такова нещо.

Кратко, напрегнато мълчание. Тя не беше вече така спокойна, очите й станаха изведнъж бездънни.

— Робърт — каза настойчиво тя. — Не може и не бива да се погубваш с провинциална практика. О, не искам да принизя провинциалните лекари. Но твоето призвание е друго; ти преживя горчиво разочарование, ужасна несполука, но това все пак не е край. Ще се опиташ отново, ще извършиш по-ценно, по-велико дело. Не можеш да погребеш дарбите си. Длъжен си, да, длъжен си да продължиш.

— Къде? — запитах горчиво аз. — Пак в някоя забутана стаичка… в някой друг приют за душевноболни?

Дълбоко развълнувана, тя се наведе леко напред.

— Ти си огорчен от професор Чалис, нали? Грешка беше, че те изпрати в Истършоус. Но той е вече стар и наистина нямаше възможност да те настани на подходяща длъжност. — Тя се задъха. — Сега вече е намерил. Би ли искал, Робърт, да четеш лекции по бактериология в Лозанския университет?

Аз я гледах без да мръдна, почти без да си поема дъх, докато тя продължи по-бързо:

— Писали на професор Чалис да им препоръча най-подходящия млад лекар, който би могъл да им уреди лаборатория. Той им изпратил точен отчет за изследванията ти. Вчера ми показа отговора. Ако желаеш, назначението е готово.

Вдигнах ръка пред очите си, да ги закрия сякаш от прекалено силна светлина. Да започна отначало, далече от ограниченията в тази скована от тесногръдие страна, в Лозана, прекрасното швейцарско градче, край блещукащите води на Леманското езеро. Но не… не… Аз нямах вече вяра в себе си… не смеех да започна отново.

— Не мога — промълвих аз. — Не съм годен за това.

Тя сви устни. Под студеното официално изражение почувствах изблика на решителност. Тя си пое бързо дъх.

— Длъжен си, Робърт. Касае се за бъдещето ти. Не може да се признаеш за победен.

Аз мълчах, втренчил в пода незрящи очи.

— Победен съм — отвърнах глухо. — Дадох вече дума. Хората ще дойдат тази вечер. Лесно е да се бори човек с врагове. Но с приятели… с добротата им… със собственото си обещание… не мога да споря… не мога вече да се боря.

— Аз ще ти помогна.

Изненадан, вдигнах бавно поглед.

— Ти ли?… Та ти ще бъдеш далеко.

Тя бе пребледняла, устните й затрепериха така силно, че за миг не можа да ми отговори нищо. Само гледаше стиснатите си ръце.

— Аз няма да замина.

— А Малкълм? — извиках аз.

— „Алгоа“ отплува тази сутрин в шест часа. Малкълм замина.

Настъпи гробна тишина. Смаян, неспособен да повярвам, чувствах, че се вцепенявам. Преди да заговоря, тя продължи с глас, задушаван от невероятно усилие:

— Докато бях болна, Робърт… както и след това, разбрах неща, които не съзирах дотогава. — Тя едва не заплака, но се насили да продължи. — Винаги съм признавала дълга към родителите си, към хората, с които имах намерение да работя. Но не съзнавах дълга си към теб… А тъй като те обичам повече от всичко друго на света, този дълг е по-голям от дълга ми към всички други. Ако беше успял, ако не беше сразен, може би не бих разбрала, че е така… но сега… разбирам.