Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 136

Тя беше сама и вървеше полека към трапезарията. Когато ме забеляза, се спря, облегна се небрежно на стената и ме зачака.

— Къде сте бил?

— Всъщност никъде.

— Държите се някак особено.

При все че говореше с привидно равнодушие, тя ме наблюдаваше внимателно. И добави:

— Не предполагате, надявам се, че сте ми липсвали.

— Не — отвърнах аз.

— Има предостатъчно други, с които мога да се разхождам.

— Да.

Настъпи мълчание. Погледнах я и отвърнах глава, обзет от смразяващо отвращение. За всичко настъпва възмездие, помислих аз, съжалявайки горчиво за ония мъчителни нощи, когато се промъквах покрай стените като крадец, за да отида в стаята й. Жалка поквара… безсмислена… без капка любов. Матовите лампи свистяха над нас и пръскаха изкуствен, призрачен светлик. Аз й бях съвсем безразличен. А тя, о, боже, ми беше толкова противна!

— Какво има? — заговори рязко тя, продължавайки да наблюдава промените в изражението ми.

И този път не отговорих. Тя изтълкува погрешно това мълчание и се усмихна предизвикателно.

— Току-що завърших дежурството. — Тя ме погледна нехайно. — Можете да дойдете, ако желаете.

— Не — отвърнах мрачно аз, загледан право пред себе си.

Явно смаяна, тя трепна от наранено самолюбие и бледото й лице се обля за пръв път от ненадейна, гневна руменина. Ново мълчание.

— Добре. — Тя сви рамене. — Не мислете, че сте ме засегнали. Но не идвайте да ме безпокоите, когато се случи да сте в друго настроение.

Тя ме погледна втренчено, с явно презрение, докато сянката на малката й глава се очерта като череп на стената; после се обърна и изчезна в коридора, а тракането на токчетата й по мозайката заглъхна постепенно.

Слава богу, свърших с нея. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. След малко пирамидонът подейства. Потънах в дълбок сън.

Когато се събудих на другата сутрин, се почувствах още по-зле. Сънят ми помогна само да посрещна това, което ме очакваше през този ден.

До обед изпълнявах как да е служебните си задължения, без да се срещам с Мейтланд или Полфри — напоследък свикнах да отбягвам останалите членове от персонала.

След един часа, като не смогвах вече да понасям неизвестността, телефонирах отново в Далнейр с тежко предчувствие. Обади се сестра Кеймерон. Гласът й беше весел, но тя винаги беше весела. Отговорът й беше същият. Никаква промяна. Болната продължавала да се бори. Без никаква промяна.

В изблик на добро чувство сестрата се опита да ме успокои.

— Във всеки случай, най-лошото не е настъпило още. Докато има живот, има и надежда.

Навън валеше пороен дъжд, който помрачаваше небето и хвърляше тежка сянка върху земята. Изкачих се бавно в стаята си. Когато влязох в полутъмния кабинет, видях, че някой седи на дивана пред камината. Запалих засенчената лампа на библиотеката и познах с мрачна изненада, че гостът ми е Адриан Ломекс.

Той посрещна продължителния ми мрачен поглед без да мръдне, с държане, което напомняше обичайното му високомерно спокойствие, но същевременно издаваше, че не е много сигурен как ще го приема.