Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 5

Бебето скимтеше в ръцете ми, малката уста се отваряше и затваряше като човчица и очевидно търсеше нещо. Поставих го на гърдите на майката и се посветих на по-належащата задача — да се опитам да върна духа на майката в изстрадалото тяло.

Пъпната връв вече се отпускаше в ръката ми и побързах да я дръпна. Усещах тежката торба в другия край. Все едно ловях риба. Подръпнах отново и усетих, че масата поддава. Бавно и упорито изтеглих всичко навън и плътната кървава маса тупна на възглавницата. Бяха минали двайсет години, откакто се бях занимавала с подобно нещо. Какво бе направила акушерката? Сряза пъпната връв. Огледах се за нещо остро. Забелязах джобно ножче на тоалетката. Щеше да свърши работа. Но чакай малко. Имаше още нещо. Акушерката тогава прегледа плацентата. Помня как ни показа, че е извадена добре — никаква част не бе останала вътре, в този момент Тоби се наведе над умивалника и изля там обяда си.

Плацентата на момичето съвсем не беше така наситеночервена, каквато помнех, че трябва да бъде. Тази тук бе далеч по-малка и някак тънка, като премазано на пътя животинче. При това кръвта не спираше да тече. Дишането бе плитко, а пулсът едва се долавяше. Трябваше да повикам някого.

Изправих се, за да поставя бебето на леглото, и забелязах, че е посиняло. Малката уста вече не се отваряше. Красивото куклено лице бе потънало в сън. Водопадите на гърба ми, които чувствах като криле, вече ридаеха и всяка тяхна сълза излизаше от самите ми недра. Подсказваха ми, че момиченцето умира.

Вдигнах бебето, събрах полите на дрехата си — бяла също като тази на Нан, сякаш в небесата разполагаха само с един шивач — и обвих с тях малкото телце. Усетих колко драматично тъничко е то. Едва ли имаше два килограма и половина. Малките юмручета, свити допреди миг до гърдите, започваха да се отпускат подобно на разтварящи се цветчета. Наведох се и доближих устните си до тези на детето и мощно издишах в тях. Един път. Два пъти. Малкото коремче бе опънато като матрак. Долепих ухо до гърдичките и ги потупах леко. Нищо. Опитах отново. Един път. Два пъти. Сетне ме осени нещо като интуиция. Или по-скоро инстинкт. А може би бях насочена. Сложи ръка върху сърцето.

Вдигнах отново детето и отпуснах длан върху гърдите му. За огромно свое изумление почувствах малкото сърце така, сякаш беше в моите гърди — прескачаше и работеше на пресекулки, все едно бе задъхващ се мотор на лодка, която едва се справя с високите вълни. От ръката ми струеше тесен лъч светлина. Повторих движението. Изведнъж в тъмнооранжевата светлина на отвратителната стая между дланта ми и детското телце засия бяла светлина.