Читать «Атлас изправи рамене част 2» онлайн - страница 10

негова линия, младо лице, което не си беше позволявал да си спомня от години. Мислеше си: не, той

не е прочел тази книга, няма да иска да я види, той е мъртъв, трябва да е умрял отдавна... Острата

болка, която усети, беше от шока - откри, че това е човекът, когото копнее да види повече от всичко

на света - и в същото време той трябва да се надява този човек да е мъртъв.

Не знаеше защо - когато телефонът звънна и секретарката му каза, че госпожица Дагни Тагарт

го търси - сграбчи слушалката с нетърпение и забеляза, че ръката му трепери. Тя никога нямаше да

поиска да го види отново, си беше мислил повече от година. Той чу нейния ясен, хладен глас да го

моли за среща.

- Да, госпожице Тагарт, разбира се, наист ина... Понеделник сутрин? Да... вижте, госпожице

Тагарт, имам ангажимент в Ню Йорк днес, мога да се отбия в кабинета ви днес следобед, ако ис -

кате... Не, не, никакъв проблем, за мен ще бъде удоволствие... Този следобед, госпожице Тагарт, към

два... Тоест към четири.

Нямаше ангажимент в Ню Йорк. Не си даде време да осъзнае какво го накара да го направи.

Усмихваше се с нетърпение, наб людавайки едно парче слънчева светлина на един далечен хълм.

* *

Дагни задраска с една черна черта влак № 93 в разписанието и почувства за момент мрачно

удовлетворение при мисълта, че го е направила спокойно. Това беше действие, което ѝ се беше на-

ложило да извършва многократно през последните шест месеца. В началото беше трудно, сега

ставаше по-лесно.

Ще дойде денят, си помисли, когато щеше да е в състояние да задрасква без усилие. Влак № 93

пътуваше по товарна линия, доставяйки стоки до Хамъндсвил, Колорадо.

Знаеше следващите стъпки: първо щеше да настъпи смъртта на специалните товарни влакове,

после - намаляването на броя на товарните вагони за Хамъндсвил, закачени като бедни род нини в

края на товарните влакове за други градове, след това - постепенното съкращаване до минимум на

спирките в Хамъндсвил за пътническите влакове, а сетне - денят, когато щеше да задраска

Хамъндсвил, Колорадо, от картата. Така се развиха нещата с железопътния възел „Уайът― и с град

Стоктън.

Знаеше - веднага щом се разчу, че Лорънс Хамънд се пенсионира, - че е безполезно да чака, да

се надява и да се чуди дали братовчед му, адвокатът му или комитет от местни граждани ще отворят

отново фабриката. Знаеше, че е време да съкращава разписанието.

Беше продължил по-малко от шест месеца, след като Елис Уа йът се оттегли, този период,

който един журналист беше нарекъл ликуващо „празник за малкия човек―. Всеки

нефтопреработвател, който имаше три кладенеца и мрънкаше, че Елис Уайът не му е оставил шанс за

препитание, се втурна да запълни дупката, която Уайът беше оставил. Образуваха лиги, кооперативи,

сдружения - сливаха ресурсите и марките си. „Слънце на улицата на малкия човек―, беше казал

журналистът. Слънцето им бяха пламъците, които се извиваха между кулите на Уайът Ойл. На фона

на техния отблясък онези направиха състоянията, за които бяха мечтали - състояния, които не

изискваха нито компетентност, нито усилие. След това най-големите им клиенти, като топлоцентра-