Читать «Приказка за змея, който искал да погуби воденичарския син» онлайн

Приказка за змея, който искал да погуби воденичарския син

Живял някога един цар, който имал една единствена дъщеря.

Той държал своята дъщеря във висока кула и всеки ден отивал при, нея и я теглел, за да види дали е наддала, или е спаднала на тегло.

Недалеч от царския замък живеел селянин — воденичар, който също имал само един син.

Воденичарят умрял и момчето останало сирак. Наскоро умряла и майка му.

Расло момчето не с години, а с дни.

Царската дъщеря гледала от прозореца на своята кула и всеки ден виждала момъка. Пораснала и тя и обикнала воденичарския син, но се страхувала от баща си.

Решила се все пак девойката и написала писмо на момъка.

Почнал да мисли момъкът как да отиде при царската дъщеря. Намерил едно дълго въже, вързал на края му камък и го хвърлил през прозореца. Царската дъщеря уловила въжето и го завързала за крака на масата. Изкачил се момъкът по въжето и останал да живее в кулата. Когато идвал бащата, момъкът се скривал. А царят продължавал да тегли дъщеря си. Но по едно време забелязал, че тя много наддала на тегло.

Досетила се дъщерята, че баща й започнал да я подозира, и казала на момъка:

— Трябва да бягаме!

Спуснали се те по въжето и воденичарският син завел жена си в своята колиба.

Съобщили на царя, че дъщеря му избягала от кулата.

Разпратил царят бързоходци на всички страни — да разберат къде е дъщеря му. Научили царските слуги, че тя живее в колибата на воденичарския син.

Царят изпратил седмина царедворци да вземат дъщеря му и момъка и да ги доведат при него.

Отишли царедворците и видели воденичарския син на двора да се мие. Спуснали се те към него и поискали да го хванат. Изтичал той в къщи, грабнал сабята и съсякал всички — само един оставил жив.

— Иди кажи на царя да не праща повече никого при мене — рекъл му той. — Дъщеря му ми е жена и ще живее с мене.

Разгневил се царят. Заповядал на дванадесет царедворци да се въоръжат и да отидат да го вържат.

Отишли царедворците, спуснали се да го хванат, но напразно. Момъкът грабнал сабята, съсякъл единадесетте, оставил жив само един и му казал:

— Иди кажи на царя да не праща повече никого.

А царската дъщеря рекла на мъжа си:

— По-добре да се махнем оттук. Баща ми няма да ни остави на мира.

Съгласил се момъкът. Събрали те покъщнината си и тръгнали на път. Момъкът взел лъка си и пуснал една стрела. Решили, където падне стрелата, там ще останат да живеят.

Полетяла стрелата зад девет високи планини и се забила в двора на деветима братя — змейове.

Видели братята, че в двора им паднала стрела, спуснали се да я извадят от земята, но не могли дори да я помръднат.

Пристигнали и двамата млади.

Погледнали ги змейовете и си казали:

— Ето ни и вечеря!

Извадил момъкът стрелата си от земята и се поклонил на змейовете. А те стоят и се чудят: как така те, девет змея, не можаха да мръднат стрелата, а този момък само с лявата си ръка я изскубна от земята!

Посъветвали се помежду си и решили:

— Ще го изпитаме дали наистина е толкова силен.

Братята имали един казан, в който си варели ядене. Деветимата змея заедно едва го поставяли на огъня. Змейовете казали на момъка: