Читать «Атинянката Таис» онлайн - страница 337

Таис си спомни за Леонтиск, неговата детинска вяра в красиви нереиди и очите ѝ се наляха със сълзи.

Ерис тихо продума:

— Ние сме свикнали да си представяме боговете като завистливи същества, които погубват съвършенството на хората и на техните творби. Че способен ли е истинският ценител на прекрасното на подобно нещо? Значи ли това, че човекът е по-високо от всички богове? Разбира се, не! Само това, че боговете са измислени и са им приписали най-лоши човешки черти, които отразяват цялата опака страна и липса на достойнство на нашия живот, в който съдбата, тоест самите ние, изтръгва от живота добрите, а опазва лошите. Такава съдба трябва сами да я оправим и ако не можем да спасим добрите, то поне можем да изтребим човешката напаст, да не ѝ позволим да живее по-дълго и по-добре.

Жрицата на Амбологера стоеше смутена до двете необикновени жени, каквито тя срещаше за първи път, толкова различни и толкова приличащи си в своето вътрешно величие!

Тя дълбоко им се поклони, което никога и пред никого не беше правила, и скромно каза:

— Вие нямате нужда от моите съвети и от помощта на Амбологера. Благоволете да се облечете и да слезете долу. Аз ще повикам мъдреца, приятел на нашия философ. Той наскоро дойде от Йония тук и разправяше странни неща за Алексарх, брата на Касандър.

— Братът на долния убиец ли? Какво добро може да се очаква от такъв човек? — остро изрече Таис.

— И все пак, струва ми се, вие двете трябва да научите за Уранополис, небесния град, място за дейност на хора като вас…

И приятелките научиха за нещо небивало, нито веднъж нестанало досега нийде в Ойкумене, неотбелязано в здравата памет на каменните надписи, в народните предания и в пергаментите на историците. Алексарх, син на Антипатър и по-малък брат на Касандър, получил от брат си, управителя на Македония, парче земя в Халкидика, на онзи провлак зад планината Атон, където някога си Ксеркс заповядал да копаят канал. Там Алексарх основал град Уранополис, в окръжност от тридесет стадии. Алексарх като учен, добър познавач на словесността, измислил особен език, на който трябвало да говорят жителите на града. Той не бил заповядал да го наричат цар, приел само титлата Висш съветник в Съвета на философите, управителите на града. Собственият му брат, който някога бе обявил Александър за луд, нарекъл Алексарх безумец. Тогава Алексарх изоставил строежа в Халкидика и пренесъл Уранополис в Памфилия. От предишния град той извел потомци на пелазгите, които живеели край планината Атон. Към тях се присъединили свободолюбиви ефесци, клазоменци и карийци. Всички жители на Уранополис са като братя и сестри, с равни права, гордо наричат себе си ураниди — Деца на небето. Почитат Небесната дева — Афродита Урания, както атиняните почитат Атина Дева, и секат монетите си с нейния образ. И други богове на градските жители — слънцето, луната и звездното небе — са изобразени също върху монетите наред с най-известните граждани. Алексарх мечтае да разпространи по цялата Ойкумене идеята за братство между хората под сянката на Урания, всеобщата любов. А преди всичко иска да премахне разликата между езиците и вярванията. Той пишел писма до Касандър и други управители на езика, изобретен за града на небето. Мъдрецът видял две такива писма, никой не можел да ги прочете…