Читать «Атинянката Таис» онлайн - страница 17

Сутринта чрез Егесихора и Неарх Таис съобщи на Птолемей, че трябва да отиде при нея при залез слънце. Разбрал какво означава тази покана, Птолемей се развълнува така, че учуди Неарх, който отдавна беше признал превъзходството на другаря си в любовта. И сам Неарх се беше изменил след срещата си със спартанската красавица. Неговата мрачност, присъща му от детинство, изчезна, а под булото на увереното спокойствие, което той, бивш заложник, озовал се на чужбина, беше привикнал да носи от ранни години, започна да се проявява лукава закачливост, привична на неговия народ. Критяните бяха прочути като измамници и лъжци, защото се покланяха на Великата богиня и бяха уверени в смъртността на мъжките богове. Показвайки на елините гроба на Зевса, те извършваха най-страшно светотатство. Ако се съди по Неарх, елините сами бяха излъгали критяните — в цяла Пела нямаше по-верен и по-надежден човек от Неарх. И предадената от него покана на Таис без съмнение не беше шега. Слънцето бавно залязваше. На Птолемей се струваше, че е неприлично да стои пред градинската врата на Таис, но той искаше да изпълни точно нейното желание. Бавно се отпусна на още топлата земя, облегна се на каменната стена и зачака с неизчерпаемото търпение на воин. Последните отблясъци на зарята угаснаха на върха на Егалейон. Тъмните дънери на маслините се стопиха в здрача. Той погледна през рамо затворената врата, която едва се очертаваше под навеса на портика, и реши, че е станало време. Предчувствие на небивали преживявания го накараха да затрепери като момче, което се премъква на първа среща с харесала му отстъпчива робиня. Птолемей изтича по стълбата, чукна на вратата и неполучил отговор, я отвори — не беше заключена.

В коридора под висяща на бронзова верига двойна лампада стоеше Таис в тъмна екзомида, къса като на амазонка. Даже при слабата светлина на маслената лампада Птолемей забеляза как горяха страните на младата жена, а гънките на тъканта върху високата ѝ гръд се издигаха от учестено дишане. Очите ѝ, почти черни на засенченото ѝ лице, гледаха открито Птолемей. Македонецът замря, погледнал в очите ѝ. Лента, с цвета на хитона ѝ, пристягаше гъстите къдри на косата ѝ на темето. «Като на Атина Лемния» — помисли Птолемей и веднага си каза, че Таис, сериозна и съсредоточена като воин пред сражение, с втренчен поглед и почти заплашително наведена горда глава, наистина прилича на страшната Лемнянка.

— Чакам те, мили — просто каза тя, наричайки за първи път така македонеца и влагайки в тази дума толкова нежност, че Птолемей нетърпеливо въздъхна и се приближи, протегнал ръце.

Таис отстъпи леко, взе някъде иззад вратата широк химатион и като замахна с него, загаси лампадата. Птолемей се спря смаян в тъмнината, а младата жена се промъкна към изхода. Ръката ѝ намери ръката на македонеца, здраво я стисна и го потегли след себе си.