Читать «Сетаганда» онлайн - страница 153

Майлс погледна отчаяно към реещите са мехури. Последният му шанс…

— Мога ли да говоря още веднъж с вас, хоут Райън? — обърна се той към всички тях.

Гиайа погледна през рамо и направи великодушен жест, въпреки че продължи да се движи с бавна стъпка. Два от мехурите останаха, третата го последва. Бенин стоеше на пост точно пред отворената врата. Не беше точно среща насаме. Нямаше значение. И без това имаше съвсем малко неща, които Майлс искаше да каже на глас.

Майлс погледна несигурно блестящите сфери. Едната изчезна и се появи Райън такава, каквато я беше видял за първи път — бяла роба, скрита от водопада на блестяща черна коса. Гледката все още го зашеметяваше.

Тя се придвижи по-близо до него, вдигна изящната си ръка и го докосна по лявата буза. За първи път се докосваха. Но ако го беше попитала дали боли, сигурно щеше да я ухапе.

Райън обаче не беше глупачка.

— Взех твърде много от вас — тихо каза тя, — без да дам нищо в замяна.

— Това не е ли типичният за хоут начин? — горчиво отбеляза Майлс.

— Това е единственият начин, който ми е познат.

„Дилемата на затворника…“

Тя извади от ръкава си една черна блестяща намотка, приличаща на гривна. Малко кълбо копринена коса, толкова дълга, че изглеждаше безкрайна.

— Ето. Това е единственото нещо, което успях да измисля.

„Защото това е единственото, с което действително разполагате, милейди. Всичко останало е дар от вашето съзвездие, или от Звездните ясли, от хоут или от вашия император. Живеете в пролуките на един свят, по-богат от най-смелите мечти за богатство, и… не разполагате с нищо. Дори със собствените си хромозоми.“

Майлс взе намотката. Беше студена и гладка.

— Какво символизира това? За вас?

— Аз… наистина не зная — призна тя.

„Честна докрай. Дали тази жена изобщо знае как да лъже?“

— Тогава ще го задържа, милейди. За спомен. Скрит някъде много дълбоко.

— Да. Моля.

— А вие как ще си спомняте за мен? — Чак сега си даде сметка, че в момента не разполага с нищо, което да може да й даде, освен мъха, останал в дъното на джобовете му след гладенето. — Или ще предпочетете да ме забравите?

Сините й очи блеснаха като слънце върху ледник.

— Няма опасност за това. Ще видите. — Райън се отдалечи. Силовото поле бавно се вдигна около нея и тя изчезна като парфюм. Двата мехура се понесоха след императора и заеха местата си.

Мястото приличаше на онова, на което се бе провел рециталът на възпоминателна поезия, само дето беше по-голямо — широко ниско място, отворено към изкуственото небе на купола. Мехурите на хоут-дамите, хоут и гем-лордовете, всички в бяло, заемаха местата си. Галактическите делегати — около хиляда, облечени в дрехи с убити тонове — се подредиха по края. В центъра, заобиколен от ивица трева и цветя, се намираше втори купол от силово поле с диаметър десет-петнадесет метра. Майлс можеше смътно да различи под полупрозрачната му повърхност даровете, отрупани около дървената платформа, върху която лежеше дребното, облечено в бяло тяло на хоут Лизбет Дегтиар. Примижа, опитвайки се да различи полираната кутия от кленово дърво, но мечът на Дорка беше заровен някъде в купчината. Нямаше никакво значение.