Читать «Сетаганда» онлайн - страница 121

— Чудесна мисъл — изръмжа Иван.

Изтънчената закуска беше поднесена в един павилион, намиращ се недалеч от тях. От другата му страна бяха наредени колите с бели тапицерии, готови да откарат посланиците през Небесна градина до Южната порта. Майлс си избра някакво топло питие, отказа със съжаление пастета (стомахът му беше разстроен от напрежение) и насочи цялото си внимание към ба. „Днес трябва да настъпи решителният момент. Хайде, Райън!“ И как ли щеше да се измъкне, по дяволите, при положение че Ворийди сякаш беше залепен за него? Майлс можеше да се закълне, че полковникът следи всяко негово движение.

Денят продължи все така в пеене, храна и придвижване. Доста от делегатите бяха претоварени от всичко това. Дори Иван престана да се храни при третото спиране. Когато свръзката се появи в бюфета след четвъртото и последно изпълнение, Майлс едва не я пропусна. Той водеше някакъв разговор с Ворийди за кухнята в окръг Керослав и се чудеше как да отвлече вниманието му и да се измъкне. Беше се отчаял дотолкова, че си мислеше как сипва на Воробьов лекарство за повръщане и принуждава завеждащия протокола да се притече на помощ на шефа си, докато той се измъква. Точно в този момент забеляза с крайчеца на окото си Иван да разговаря с някакъв ба. Не можа да познае прислужника — той не беше дребният любимец на Райън: беше млад и имаше руса коса. Иван разпери ръце, сви рамене и явно объркан, го последва извън павилиона. „Иван? Какво по дяволите иска тя от Иван?“

— Извинете, сър. — Майлс прекъсна най-безцеремонно събеседника си по средата на изречението и го заобиколи. Преди Ворийди да успее да се обърне, Майлс се промуши покрай съседната делегация и се намираше на половината път до изхода. Ворийди щеше да го последва, но… после щеше да мисли за това.

Излезе навън, примигвайки на изкуствената следобедна светлина, и видя как тъмната униформена фигура на братовчед му изчезва зад някакви цъфтящи храсти от другата страна на една полянка, в центъра на която се намираше малък фонтан. Тръгна натам колкото можеше по-бързо.

— Лорд Воркосиган? — извика Ворийди след него. Майлс само вдигна ръка, но не се обърна и не забави крачка. Ворийди беше твърде възпитан, за да изругае на висок глас.

Храсталакът с височина човешки ръст, разделян на места от артистично разхвърляни групи дървета, не беше истински лабиринт, но все пак беше доста заплетен. След първото разклонение Майлс се озова на мокра ливада — през средата й като сребърна нишка минаваше малко поточе, започващо от намиращ се недалеч фонтан. Той веднага се върна, като проклинаше краката си, и зави в друга посока.

В центъра на закрита от дървета поляна, покрай която бяха наредени пейки, се носеше кресло, обърнато с облегалката си към Майлс. Силовото поле беше изключено. Русият прислужник вече си беше отишъл. Иван се беше навел към креслото; устата му беше полуотворена от вълнение, гледаше подозрително. Една ръка, покрита с бяла дреха, се вдигна и малко облаче покри изненаданото лице на Иван. Очите му се завъртяха и той падна напред в креслото. Силовото поле се включи, бяло и непроницаемо. Майлс извика и се затича напред.