Читать «Сетаганда» онлайн - страница 105

— Иване… това е фантастично! Защо не се сетих по-рано?

Иван се замисли.

— Може би защото така не би имал възможност да се правиш на герой пред хоут Райън.

Размениха си мрачни погледи. Майлс пръв отмести очи.

— Това беше риторичен въпрос — сковано каза той. Но думите му не прозвучаха особено убедително.

ГЛАВА 12

„Градинско увеселение“ не беше точният израз, помисли си Майлс. Огледа се наоколо, когато тримата с Воробьов и Иван излязоха от тръбата на експресния асансьор и се озоваха под открито небе, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Слабите проблясъци във въздуха над тях издаваха наличието на невидимо силово поле, което не пропускаше вятър, дъжд или прах. Тук, в центъра на столицата, здрачът беше изпълнен със сребристи отблясъци. Високата половин километър сграда се извисяваше над зелените пръстени около Небесна градина.

Криволичещите редици миниатюрни дървета, многобройните фонтани, поточета, алеи и извити мостове от нефрит превръщаха покрива в истински лабиринт, изпълнен във великолепен сетагандански стил. На всеки завой се разкриваше различен изглед към града, простиращ се чак до хоризонта, въпреки че най-добрите гледки бяха към огромното яйце на феникс в сърцето на града. Фоайето на асансьора беше покрито с извити лози и застлано със сложна мозайка от разноцветни камъни — лазулит, малахит, зелен и бял нефрит, розов кварц и други минерали, които Майлс не можеше да назове.

Като се оглеждаше наоколо, Майлс постепенно започна да разбира защо завеждащият протокола беше настоял да облекат черните си униформи, докато Майлс предполагаше, че зелените ще бъдат по-подходящи за случая. Тук просто беше невъзможно да изглеждаш прекалено натруфено. Посланик Воробьов беше с мълчаливо съгласие като техен придружител, но дори Ворийди трябваше да чака в гаража долу. Иван също се оглеждаше и стискаше поканите малко нервно.

Домакинята, лейди д’Хар, стоеше на края на фоайето. Очевидно да се намираш в дома си беше все едно да се намираш в мехура си, тъй като тя лично посрещаше гостите. Макар да бе в напреднала възраст, нейната хоут-красота все още грабваше окото. Носеше ослепително бяла роба с множество фини гънки, която се спускаше надолу и се увиваше около краката й. Съпругът й, гем-адмирал Хар, чието присъствие при нормални обстоятелства би доминирало във всяка стая, бледнееше край нея.

Гем-генерал Хар командваше половината сетагандански флот. Неотложни служебни задължения го бяха принудили да закъснее за церемониите по погребението на императрицата. Завръщането му у дома беше повод за настоящето парти. Той беше облечен в своята кървавочервена имперска униформа, на която можеха да се поберат достатъчно много медали, че да са в състояние да го удавят, ако по случайност паднеше в някоя река. Но той беше избрал да сложи единствено медальона с измамно простото име Орден за заслуги. Отсъствието на други украшения правеше невъзможно някой да го пропусне. Или да се представи със същата награда. Орденът се даваше изключително рядко, и то само с императорски указ. Малко бяха по-високите награди, които можеха да се получат в Сетаганданската империя. Въпреки че хоут-дамата до него беше една от тях. Майлс чувстваше, че стига да можеше, лорд Хар би закачил и нея на куртката си в памет на заслугите, заради които я е спечелил преди четиридесетина години. В грима на гем-клана Хар преобладаваше оранжевото и зеленото. Мотивите се губеха, прекъсвани от дълбоките бръчки на лицето му, и изобщо не се връзваха с червения цвят на униформата.