Читать «Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)» онлайн - страница 2

Друга, по-голяма част от ума на Тифани мислеше за думата „шептание“. Малцина са мислили достатъчно за тази дума. Докато пръстите й шареха по гушката на пъстървата тя обръщаше и обръщаше тази дума в главата си.

Шептание… според речника на баба й това значеше „тих мек звук като при шепнене, шушукане“. Харесваше й вкусът на тази дума. Караше я да мисли за тайнствени хора в дълги плащове, които си шепнат важни и секретни неща зад някоя врата: шушу-шушу-шушу-шушу…

Тя беше прочела речника от начало до край. Никой не й беше казвал, че речници не се четат така.

Както си мислеше това, тя забеляза, че веселата пъстърва е отплувала. Но пък във водата имаше нещо друго, само на няколко инча от лицето й.

То беше кръгла кошница, не по-голяма от половин кокосов орех, увита с нещо, което да запушва дупките и да й дава да плува. В нея се беше изправило малко човече, високо само шест инча. То имаше мърлява рижа коса с вплетени в нея няколко пера, мъниста и парцали. Имаше рижа брада, която хич не изглеждаше по-добре от косата. Останалата част от него, която не беше покрита със сини татуировки, беше покрита с малка препаска. Та този човек размахваше юмрук към нея и крещеше:

— Кривънци! Бегай ма, тъпо дребно лапе! Па’и се от зелената чутура!

Като каза това, той дръпна някакъв конец, провесен от лодката му и на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.

— Оно не е време за риба! — каза първото човече, докато вмъкваше второто в лодката — Зелената чутура иде!

— Кривънци! — каза плувецът, докато водата се стичаше от него — Бегай да бегаме!

И като каза това, той хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения засили кошницата надалеч.

— Извинявайте! — извика Тифани — Вие елфчета ли сте?

Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.

Вероятно не са, реши Тифани.

Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шептанието. Нямаше вятър, но листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха. Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати…

Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи…

Тя отстъпи няколко крачки назад, тъкмо преди дълги мършави ръце да изригнат от водата и да задращят диво по брега, тъкмо където беше застанала тя до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се гмурна обратно в дълбините.

Когато водата се затвори над него, Тифани вече бягаше покрай брега към малкия плаж, където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето, точно когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по калта. Тогава то изкряска и пак потъна във водата.