Читать «Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)» онлайн - страница 6

Тя намери място на брега на реката с храст с нужния размер. После заби един клон в земята толкова здраво колкото можеше, току до водата, и завърза на него кесията със бонбоните.

— Хайде на бонбонките, Уентуърт! — извика тя.

Тогава тя хвана тигана и тихичко се скри зад храста.

Уентуърт дотопурка до бонбонките и се опита да вземе кесията. Но тя не помръдваше.

— Искам да-ъ пиш-кам! — извика той, защото тази заплаха обикновено сработваше. Дебелите му пръстчета чоплеха възлите.

Тифани внимателно наблюдаваше водата. Дали не стана по-тъмна? Дали не стана по-зелена? Дали това долу не бяха само водорасли? Дали тези мехурчета не бяха смехът на някоя пъстърва?

Не.

Тя изскочи от скривалището си замахвайки с тигана като с тояга. Ревящото чудовище изхвръкна от водата и се срещна с тигана с дрънчене.

Добро дрънчене беше това, с мощното дррръуъуъуъуъуъуънннннннн, което е белег на добре свършеното дрънчене.

За момент тварта увисна над водата, докато няколко зъба и парчета зелени водорасли пльокнаха във водата, после бавно се свлече и потъна, пускайки купища мехурчета.

Водата се избистри и отново си беше същата стара река, плитка и ледено студена, с дъно цялото в ситни камъчета.

— Искам искам бонбонки! — изврещя Уентуърт, който никога не забелязваше нищо друго, когато наблизо имаше бонбонки.

Тифани развърза възела и му даде. Той ги залапа твърде бързо, както винаги правеше със бонбонките. Тя изчака докато му стане лошо и после си тръгна замислено към вкъщи.

Долу в тръстиките, ама съвсем долу, някакви гласчета зашепнаха:

— Кривънци! Дребен Боби, виде ли туй ма?

— Епа да. Бегай да бегаме па да кажеме на Големио човек, дека сме намерили бабаягата.

Мис Тик бягаше по прашния път. Вещиците не обичат да ги виждат да бягат, това изглежда непрофесионално. Също така не беше редно да ги виждат да мъкнат разни неща, а тя си носеше палатката на гърба. Освен това тя оставяше след себе си облаци пара. Вещиците съхнат изотвътре.

— Ама то имаше всичките ония зъби! — обади се тайнственият глас, този път откъм шапката й.

— Знам! — отсече мис Тик.

— А тя само да замахне и да го удари!

— Да. Знам.

— Просто ей така!

— Да. Много впечатляващо. — каза мис Тик. Задъхваше се. Освен това вече беше стигнала ниските склонове в долината, а тя не беше добра на варовика. Една бродеща вещица обича да има твърда почва под краката, а не толкова мек камък, че да можеш да го режеш с нож.

— Впечатляващо ли? — не мирясваше гласът — Та тя използва брат си за стръв!

— Изумително, нали? — отвърна мис Тик — Толкова бързо да съобразява… о, не…

Тя спря и се облегна на една крайпътна ограда, докато отмине световъртежът.

— Какво стана? Какво стана? — извика гласът от шапката й — Замалко да падна!

— Това е от проклетия варовик! Вече почти го усещам! Мога да правя магии на прилична почва, да не говорим за добра яка скала, а и на глина се оправям, дори… но варовикът на нищо не прилича! Аз, знаеш ли, съм много чувствителна към геологията.