Читать «Наследството на Арн» онлайн - страница 11

Тя глождеше младия Биргер Магнусон много по-дълбоко и жестоко отколкото братята му, въпреки че те също бяха останали сираци, както и самият той, а и също като него бяха загубили високо почитания си и обичан дядо Арн.

Само че Биргер се беше бил при Гестилрен, тъй като независимо от крехката му възраст, му беше оказано доверието да язди с герба на кралството между крал Ерик Кнутсон и военачалника Арн Магнусон. И така Биргер видя как собственият му баща Магнус Монешьолд язди право към смъртта заедно с множество от по-възрастните Фолкунги. Случилото се злощастие трябва да е станало доста бързо, но в спомените му беше като насън, сякаш тежките, облечени в желязо коне на всичките му по-стари роднини се движеха със забавен ход.

Кралят и военачалникът, най-изтъкнатите им хора и вестоносците, както и един ескадрон леки конници от Форшвик стояха на върха на един хълм с добра видимост над цялото сражение. Всички те едновременно видяха какво неминуемо бе на път да се случи и нищичко не можеха да направят, освен безмълвно да се прекръстят.

По-възрастните Фолкунги, които не бяха обучени във Форшвик като синовете си, бяха преминали в атака, без да изчакат червения флаг на военачалника на хълма. Може би нямаха търпение да влязат в бой и съвсем сигурно беше, че никой от тях не беше прозрял колко опасно бе да нападнат рано.

Тези, които яздеха долу самонадеяно и решително към идващите насреща им датски конници, така и не видяха как един огромен черен облак се надигна зад тях като предвестник на смъртта. Две хиляди от датските стрелци с дълги лъкове в уреченото време бяха изпратили първия си залп, бързо последван от втори и трети. Повече от половината ездачи на Фолкунгите се намираха твърде напред и бяха повалени сякаш от косата на ангела на смъртта, точно когато се канеха да нахлуят сред датските врагове. Те умряха от високомерие и безразсъдство.

Това никак не намаляваше мъката. В този миг горе на хълма с военачалника младият Биргер далеч не беше единственият младеж от Форшвик, който остана без баща.

Плакаха чак след победата.

* * *

Годината на траур свърши точно преди жътва, която този път обещаваше да бъде необичайно богата. Тогава младият Биргер замина обратно за Форшвик, въпреки че майка му Ингрид Улва, на която малцина млади или стари дръзваха да противоречат, се опитваше ту да го придума, ту да му заповяда да остане с братята си в Улвоса. Тя смяташе, че духовните знания, които той най-добре можеше да усвои у дома (понеже наскоро бе наела още един учител от Шенинге), бяха много по-достойни за синовете й и за бъдещите им деяния, отколкото изкуството на войната и парите, което се преподаваше във Форшвик.

Биргер отказа да се прегъне пред тези думи. Защитаваше се с това, че му беше втръснало от духовници още от петгодишен и че вече умееше да говори и пише добре както на езика на църквата, така и на франкски, и знаеше повече от достатъчно за Светото писание. Но още не беше посветен в рицарство, а с по-малко не искаше да се задоволи в живота. Уверенията на майка си, че вече му е писано един ден да стане много по-високопоставен от рицар, той отхвърли с думите, че никой не е способен да види бъдещето, каквото и да си говорят и шушукат хората за собствената му майка. А дори и да беше така, върховната власт в кралството изискваше да владее военното изкуство също толкова добре, колкото и духовното познание.