Читать «Кубинската афера» онлайн

НЕЛСЪН ДЕМИЛ — КУБИНСКАТА АФЕРА

В памет на Боб Дилингам — моя добросърдечен тъст,

и на Пат Дилингам — моята свободолюбива снаха.

ЧАСТ I

1

Стоях на бара в „Зеленият папагал“ и чаках някой си Карлос от Маями, който преди няколко дни ми се беше обадил по джиесема, понеже имал работа за мене.

Карлос не си каза фамилията, но спомена, че бил от кубински произход. Не знам защо трябваше да ме осведомява, обаче му отговорих, че аз пък имам шотландски, ирландски и английски корени, в случай че се чудеше.

Казвам се Даниъл Греъм Маккормик, за по-кратко Мак, трийсет и пет годишен, висок, загорял и мъжествено красив. Поне така ме описва хомосексуалната клиентела на „Папагала“, но го приемам. Живея тук на остров Кий Уест и съм собственик и шкипер на дванайсетметровата яхта за спортен риболов „Мейн“, носеща името на родния ми щат — а не на американския боен кораб, дето потънал в пристанището на Хавана, въпреки че някои си мислят така.

Обикновено наемат яхтата ми по телефона и повечето клиенти или са редовни, или някой ме е препоръчал, или са видели уебсайта ми. Компанията се появява петнайсет минути преди да отплаваме и после потегляме за марлини, риба тон, акули или нещо друго. Или клиентът иска да разглежда забележителности. Или пък участва в риболовен турнир. От време на време правя и романтични круизи по залез-слънце. Каквото пожелае клиентът. Стига да е законно.

Тоя Карлос обаче първо искаше да се срещнем и идваше чак от Маями. И говореше малко загадъчно, което ме караше да смятам, че не се отнася за риболов.

— Искаш ли още една? — попита ме барманката Амбър.

— Само че без лайм.

Тя отвори нова „Корона“ и затъкна резенче лайм в гърлото.

— Лаймът е от мене.

Амбър е хубавелка, ама зад бара го дава малко тежко. Като почти всички тук в Републиката на раковината, както ѝ викаме, и тя е пришълка и си има своя история.

Аз също съм пришълец — от Мейн, както вече казах, и по-точно от Портланд, който има директна връзка с Кий Уест по шосе 1 или с кораб покрай брега, обаче Портланд е също толкова далече от тука, колкото Плутон от Слънцето. За ваше сведение, аз съм служил пет години в американската пехота и съм раняван в Афганистан. Ето как се озовах тук — казано с две думи. С повече думи ще стане дълга история, а на Кий Уест на никого не му се слушат дълги истории.

Беше към пет следобед, плюс — минус час. Гражданите на Републиката на раковината не си падат по часовниците, нали тъкмо затова са тука. Ние се водим по слънцето. Освен това официално сме отделени от Съединените щати, тъй че всички сме емигранти. Аз даже имам паспорт в цветовете на дъгата, издаден от самозвания генерален секретар на Републиката на раковината, един Лари, дето държи малък офис нататък по Анджела Стрийт. Паспорта ми подари за майтап моят помощник — капитан Джак Колби, който също като мене е бивш военен. Джак се е чалнал във Виетнам и още си е чалнат, обаче някак старчески, и затова клиентите ми го смятат просто за сръдлив, а не за луд. На любимата му тениска пише „Оръжията не убиват хора. Аз убивам хора“. Може пък и да е луд.