Читать «Уейуърд» онлайн - страница 3

— Май вървите към пат — отбеляза Итън.

— Не бързай толкова със заключенията — каза Филип. — Още крия нещичко в ръкава си.

Противникът му, едър побелял мъж, се ухили през рошавата си брада.

— Под „нещичко“ има предвид, че ще се мотае, докато не умра от старост и не спечели служебно.

— Я млъквай, Клей.

Итън мина покрай вехтото канапе до библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите. Класика. Фокнър. Дикенс. Толкин. Юго. Джойс. Бредбъри. Мелвил. Хоторн. По. Остин. Фицджералд. Шекспир. На пръв поглед беше просто нестройна колекция от евтини издания с меки корици. Взе едно тънко томче от рафта. „И изгрява слънце“. На корицата имаше импресионистична картина на бой с кучета. Итън преглътна бучката в гърлото си. Вехтата книжка, масово издание на романа на Хемингуей, беше може би единственото запазено копие на този свят. Целият настръхна — беше страхотно и в същото време трагично да я държи в ръцете си.

— Итън, готов си!

Той взе още една книга за сина си и отиде до бара да си вземе капучиното.

— Благодаря, Миранда. Ще взема тези книги, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. — Тя се усмихна. — И да ги държиш в правия път, шерифе.

— Старая се.

Итън докосна шапката си и тръгна към вратата.

След десет минути мина през двукрилата стъклена врата, над която се мъдреше надпис ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС.

Рецепцията пустееше. Нищо ново.

Секретарката му седеше зад бюрото си и изглеждаше отегчена както винаги. Играеше пасианс, като редеше картите с равномерни механични движения.

— Добро утро, Белинда.

— Добро утро, шерифе.

Дори не го погледна.

— Обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

— Как мина вечерта ти?

Тя изненадано вдигна очи, стиснала асо пика в дясната си ръка.

— Какво?

За първи път от заемането на шерифския пост Итън продължаваше общуването си с Белинда отвъд празните „здравей“, „довиждане“ и административните приказки. В предишния си живот тя беше била медицинска сестра в педиатрично отделение. Итън се запита дали тя знае, че той знае.

— Просто те попитах как е минала вечерта ти. Снощи.

— О. — Тя прокара пръсти през дългата си сребриста коса, прибрана на опашка. — Чудесно.

— С нещо забавно ли се занимава?

— Не. Не бих казала.

Той си помисли, че тя може да върне въпроса и да се поинтересува как е минала неговата вечер, но след пет секунди неудобно мълчание и гледане в очите тя така и не каза нищо.

Накрая Итън почука по бюрото й.

— Ще бъда в кабинета си.

Качи краката си на масивното бюро и избута коженото кресло назад. Чашата димящо кафе бе в ръцете му. Главата на огромен лос се взираше в него от отсрещната стена. Между нея и трите антикварни шкафа за оръжие зад бюрото Итън се чувстваше досущ като в кабинета на провинциален шериф.

Жена му в момента би трябвало да пристига на работното си място. В миналия си живот Тереза бе правен съветник. В Уейуърд Пайнс бе единственият брокер на недвижими имоти, което означаваше, че прекарва дните си зад бюро в офис на Главната улица, в който рядко влизаха хора. Работата й, подобно на работата на повечето жители на Пайнс, бе предимно козметична. Украшение на една преструвка за градче. Само четири или пет пъти годишно й се налагаше да помогне на някого за закупуването на нов дом. Примерните граждани биваха награждавани с възможност да подобрят домовете си на всеки няколко години. Онези, които живееха най-отдавна в градчето и никога не бяха нарушавали правилата, живееха в най-големите и най-хубавите къщи. А очакващите дете гарантирано получаваха нов, по-просторен дом.