Читать «Уейуърд» онлайн - страница 2

Радиото му изпращя.

— Мъстин, край — отвърна той.

— Засечен сигнал по оградата в зона четири, край.

— Момент.

Зона 4 обхващаше боровата гора, граничеща с южния край на градчето. Мъстин вдигна пушката и огледа оградата под боровете в продължение на четиристотин метра. Първо забеляза пушека, издигащ се от изгорената козина на животното.

— Имам видимост — каза той. — Просто елен, край.

— Разбрано.

Мъстин насочи пушката на север към града.

Появиха се къщи — разноцветни викториански постройки със съвършени правоъгълници яркозелена трева пред тях. Огради от бели колчета. Той насочи пушката към парка, където една жена люлееше две деца на люлка. Малко момиче се пускаше по пързалка.

Погледна училищния двор.

Болницата.

Общинската градина.

Главната улица.

Потисна познатата завист, надигнала се в гърдите му.

Гражданчета.

Живеещи в пълно неведение. Всичките до един. В прекрасно, блажено неведение.

Не ги мразеше. Не искаше техния живот. Отдавна беше приел ролята си на хищник. На пазител. Неговият дом бе стерилна стая без прозорци в недрата на планината и той се бе примирил с този факт дотолкова, доколкото беше възможно. Но това не означаваше, че не изпитваше носталгия някоя чудесна утрин, докато гледаше надолу към буквално последното късче от рая на тази земя. Или копнеж по дома, какъвто е бил някога.

И какъвто никога няма да бъде.

Проследи улицата и се спря върху един мъж, който крачеше бързо по тротоара. Тъмнозелена риза, кафяви панталони и черна каубойска шапка.

Месинговата звезда на ревера му проблясваше на слънчевата светлина.

Мъжът зави на ъгъла и гърбът му попадна точно в средата на мерника.

— Добро утро, шериф Бърк — каза Мъстин. — Да усещаш сърбеж между плешките?

2

Все още имаше моменти като този, в които Уейуърд Пайнс изглеждаше като истинско място.

Слънцето огряваше долината.

Утрото все още беше приятно прохладно.

Теменуги като скъпоценни камъни под отворен прозорец, от който се долавяше аромат на приготвена закуска.

Хора, излизащи на сутрешна разходка.

Поливащи градините си.

Вземащи местния вестник.

Капчици роса върху черна пощенска кутия.

Итън Бърк се изкушаваше да се позабави за момент, да се преструва, че всичко е точно такова, каквото изглежда. Че живее с жена си и сина си в съвършено градче, на което той е харесваният от всички шериф. Където имат приятели. Комфортен дом. Уреден живот. И именно чрез преструването той най-сетне започваше да разбира колко добре работи илюзията. Как хората се отдават, как се оставят да изчезнат в красивата лъжа, която ги заобикаля.

Когато влезе в „Димящото зърно“, звънчето над вратата зазвъня. Итън отиде до бара и се усмихна на баристата, младо хипи с руси плитки и прочувствени очи.

— Добро утро, Миранда.

— Здрасти. Итън. Обичайното ли?

— Ако обичаш.

Докато тя приготвяше еспресото за капучиното му, Итън огледа заведението. Всички редовни клиенти бяха тук, включително двамата старци Филип и Клей, които се бяха навели над шахматната дъска. Итън отиде при тях и проучи дъската. Явно се сражаваха от доста време — и двамата бяха останали с цар, царица и няколко пешки.