Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 15

— Хитро. Но не съм сигурен, че подобен номер би минал в Англия.

— Подозирам, че е само въпрос на време, но сега поне ще разберете защо е толкова важно да вкараме книгата ви в списъка колкото се може по-бързо. Защото щом цената падне наполовина, най-вероятно ще останете няколко седмици сред първите петнайсет. Всъщност по-трудно е да излезеш от списъка, отколкото да влезеш в него. Но ако се провалите, „Нищо рисковано“ ще изчезне от книжарниците след месец и ще сме изгубили огромни пари.

— Разбрах намека — каза Хари, докато лимузината бавно минаваше по Бруклинския мост и се намърда сред жълти таксита, чиито шофьори пушеха огризки от пури.

— Нещата са още по-сложни, защото трябва да посетим седемнайсет града за двайсет и един дни.

— Ние?

— Да. Ще ви водя за ръчичка по време на обиколката — небрежно отвърна тя. — Обикновено съм в Ню Йорк и оставям на местните публицисти във всеки град да поемат гостуващите автори, но не и този път. Господин Гинзбърг настоя да не се отделям от вас. — Отново докосна леко коляното му и отвори дебелата папка в скута си.

Хари я погледна и тя му се усмихна кокетно. Флиртуваше ли с него? Не, невъзможно. В края на краищата току-що се бяха запознали.

— Вече ви уредих часове в няколко от по-големите радиостанции, в това число и в „Шоуто на Мат Джейкъбс“, което има единайсет милиона слушатели всяка сутрин. Няма по-ефективен от Мат, когато става въпрос за рекламиране на нови книги.

Хари имаше доста въпроси, но Натали беше като карабина „Уинчестър“, стреляща всеки път, когато вдигнеш глава.

— Да ви предупредя — продължи тя, без изобщо да си поема дъх. — Повечето големи предавания ще ви отделят най-много няколко минути, не като вашето Би Би Си. „В дълбочина“ е неразбираема концепция за тях. Не забравяйте през това време да повтаряте заглавието на книгата колкото се може по-често.

Хари запрелиства графика си. Всеки ден сякаш започваше в нов град, където трябваше да говори в сутрешно радиопредаване, след което да дава безброй интервюта и накрая да се втурне към летището.

— Всички писатели ли се посрещат по подобен начин?

— Определено не — каза Натали и ръката й отново докосна крака му. — С което стигаме до най-големия ни проблем с вас.

— Имате проблем с мен?

— И още как. Повечето интервюиращи ще ви питат за времето ви в затвора и как е станало така, че един англичанин е получил Сребърна звезда, но вие трябва да се връщате бързо към книгата.

— В Англия подобно нещо би се сметнало за доста вулгарно.

— А в Америка точно вулгарното те вкарва в списъка на бестселърите.

— Но интервюиращите няма ли да искат да говорим за книгата?

— Хари, трябва да приемете, че никой от тях няма да я е чел. Всеки ден на бюрата им се стоварват по десет нови романа, така че се смятайте за щастливец, ако са прочели нещо повече от заглавието. Ще е бонус, ако изобщо запомнят името ви. Съгласиха се да ви представят в предаванията си, защото сте бивш затворник, награден със Сребърна звезда, така че използвайте това в наша полза и рекламирайте книгата като луд — убеждаваше го тя, докато лимузината спираше пред хотел „Пиер“.