Читать «Избраница» онлайн - страница 15

Денил започна да различава сред шума и по-тихите звуци на пристанището: непрестанното скърцане на лодки и въжета, плискането на водата по корпусите и вълнолома. Започна да забелязва и дребните детайли: украсите на мачтите и платната, грижливо изписаните имена по корпусите на корабите и по каютите, водата, изливаща се от дупките отстрани на корабите. При вида на последното Денил се намръщи. Предполагаше се, че водата остава извън корабите, нали?

Когато стигнаха до шестия кораб, носачите се изкачиха с тежки стъпки по тънко подвижно мостче. Денил погледна нагоре и видя, че от борда на кораба го наблюдават двама души. Стъпи предпазливо на трапа и когато усети, че е здрав, въпреки огъващите се дъски, се заизкачва по-уверено. Когато стъпи на палубата, двамата мъже го поздравиха с поклони.

Те страшно си приличаха. Кафявата им кожа и ниският им ръст бяха типични черти на винди. И двамата носеха груби дрехи с неопределен цвят. Единият обаче беше с по-наперена стойка от другия, и именно той се обади пръв:

- Добре дошъл на „Финда” милорд. Аз съм капитан Нумо.

- Благодаря, капитане. Аз съм лорд Денил.

Капитанът посочи сандъците, които носачите бяха оставили върху палубата, няколко крачки по-надалеч.

- В каютата ви няма място за сандъците, милорд. Ще ги приберем в трюма. Ако ви трябва нещо, обърнете се към брат ми Джано.

Денил кимна.

- Много добре. Ще си взема само едно нещо и може да ги носите.

Капитанът кимна в отговор.

- Джано ще ви покаже каютата ви. Скоро потегляме.

Когато капитанът се отдалечи, Денил докосна капака на по-малкия сандък. Ключалката се отключи с щракане. Магьосникът извади отвътре кожена чанта с вещи от първа необходимост. Затвори капака и се обърна към носачите:

- Мисля, че това е всичко, което ми трябва.

Те се наведоха, вдигнаха сандъците и ги отнесоха. Денил се обърна и погледна очаквателно към Джано. Мъжът кимна и с жест подкани магьосника да го последва.

Минаха през тясна врата, спуснаха се по къси стълби и се озоваха в просторна стая. Таванът беше толкова нисък, че дори Джано беше принуден да върви приведен под гредите. В тавана бяха набити куки, върху които бяха опънати грубо изплетени чаршафи. Денил се досети, че това са хамаците, за които беше чул да се говори в разказите на пътешествениците.

Джано го поведе по тесен коридор и след няколко крачки отвори някаква врата. Денил зяпна смаяно малката стаичка. Почти цялото пространство беше запълнено от ниско легло, широко колкото раменете му. В единия край на леглото беше вградено малко шкафче, а в другия му край имаше грижливо сгънати одеяла от риберова кожа.

- Малка, а?

Денил погледна към Джано и видя, че мъжът се е ухилил. Магьосникът се усмихна накриво, осъзнавайки, че смайването му е било видимо.

- Да - съгласи се той. - Малка е.

-Каютата на капитана е два пъти по-голяма. Имаш ли голям кораб - имаш и голяма каюта, а?

Денил кимна.

-Изглежда справедливо. - Той остави чантата си на леглото, обърна и седна, при което краката му останаха да стърчат в коридора. - Точно такава ми трябва.