Читать «Ответен удар» онлайн - страница 52

Макар че Джилиън беше в отлична физическа форма и можеше съвсем спокойно да извърви пеш разстоянието, като мине за по-кратко през градините “Кенсингтън”, времето и се струваше твърде противно. Още от детството си ненавиждаше бурите.

Беше на седем години, когато родителите и я оставиха при баба и заминаха за вътрешността на страната, за да продадат част от добитъка си. Беше късен петъчен следобед и времето беше започнало да се разваля половин час след отпътуването им. Тя стоеше зад прозорците в малката каменна къща, втренчена в огромните бели вълни, надигащи се от притъмнялото Келтско море. Баба и извади всички възможни настолни игри. Искаше да отклони вниманието на Джилиън от вилнеещата навън буря. Малката се опитваше с всички сили да не губи самообладание, но къщата се разтърсваше при всеки гръмотевичен удар и тя беше убедена, че следващия път бурята ще запокити миниатюрната постройка към близките скали и ще я катурне в морето.

Бабата се опитваше по всякакъв начин да успокои малкото момиченце, но все не успяваше. Накрая реше да изкъпе Джилиън в гореща вана с лавандула.

Старицата тъкмо напълни ваната и се приготви да я потопи в нея, когато припламна още една светкавица и електричеството в къщата изгасна. Последва гръмотевичен трясък, който разклати малкото жилище и така разтропа прозорците, че стъклата сякаш щяха всеки миг да изпадат от черчеветата.

Възрастната жена остави Джилиън в банята, за да потърси свещи, но така и не се върна.

Момиченцето протегна ръка и опипом тръгна покрай стената, за да стигне до кухнята. Дъските под краката и скърцаха, месинговите дръжки на вратите, които докосваше по пътя си, бяха така студени, че я полазваха тръпки. Когато стигна най-накрая до кухнята, усети, че нещо не е наред.

Повика тихо баба си, но не получи отговор. Свещите бяха в едно чекмедже в другия край на помещението, но Джилиън се боеше да прекоси кухнята в тъмното. Нещо вътре в нея я увещаваше да спре на място. Продължи да чака, докато не просветна още една мълния, и тогава изживя най-големия шок за целия си седемгодишен живот. Баба ѝ лежеше просната на пода. Явно се бе спънала в тъмното и при падането главата ѝ се беше ударила в кухненската маса. Когато очите на Джилиън зърнаха бързо разрастващата се локва кръв на пода, тя изпищя и побягна.

Втурна се към коридора и вдигна телефона, за да се обади в полицията. „Ако се случи нещо лошо, винаги първо се обаждай на полицията”, казваха родителите ѝ. Джилиън взе телефонната слушалка, готова да набере наизустения номер, но телефонът не даваше никакъв сигнал.

Все още облечена в пижамата си, тя не спираше да мисли само за баба си. Грабна дъждобрана ѝ от дрешника в коридора, навлече го бързо и обу яркочервените ѝ гумени ботуши. Щом отвори входната врата, бе посрещната от мощен порив на вятъра, който едва не я изблъска обратно в къщата. Момиченцето нямаше избор, трябваше да намери помощ.