Читать «Ответен удар» онлайн - страница 53

Насред бурята тя пробяга разстоянието от миля и половина по калния път и стигна до кръстопътя, който се оказа под вода. Джилиън се беше озовала в капан. Нямаше как да премине през бурните потоци и да се добере до съседите или някой друг. Нямаше откъде да намери помощ. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне в къщата.

Когато се прибра, осъзна, че ще трябва да се погрижи за баба си. Събирайки кураж, тя отново влезе в кухнята и намери кърпа. Първо възнамеряваше да почисти кръвта от раната на главата. Щом приближи обаче, видя, че баба ѝ лежи съвсем неподвижно. Не се долавяше дори равномерното повдигане и спускане на гърдите ѝ. Джилиън се прокрадна по-близо, сложи ръка върху студената плът на баба си и разбра, че старицата си е отишла.

Бурята вилня още два дни. Седемгодишното момиченце не можа да понесе да остане в къщата с проснатото в кухнята мъртво тяло на баба си, затова остана в обора, сгушена под купчина конски чулове. Когато полицията най-сетне пристигна, тя се зачуди как изобщо са разбрали, че се нуждае от помощ.

Полицаите дойдоха с леля ѝ. Щом откриха малката в обора, жената изведнъж избухна в сълзи. Обвиняваше времето, ужасното време. Тя плачеше така неудържимо, че се наложи един от полицаите да съобщи на Джилиън, че майка ѝ и баща и няма да се върнат. Бяха загинали в пътна катастрофа на връщане, след като бяха продали добитъка. Бързо изкарали добри пари и тръгнали обратно към фермата, напук на времето, което сериозно подценили.

Стихията бе отнела на Джилиън най-важните хора в живота и. Нищо чудно, че лошото време все още я караше да се чувства неспокойна. Всъщност бурите бяха се превърнали в метафора на несигурността и страданията, които могат да връхлетят някого, все едно заслужено или не. Това отчасти беше причината да се отдаде на науката - един свят на константи, на които винаги може да се опре. Джилиън не се замисляше за обратната страна на медала, а именно, че светът на науката беше до голяма степен студен, безчувствен и извънредно безчовечен.

Разбира се, имаше и хора, които се отдаваха със страст на работата си, но те рядко насочваха тази страст към други човешки същества. В академичния свят, който се подчиняваше на принципа” Публикувай или умри”, малцина поставяха нещо над любовта си към науката. Това наистина беше студено място, което обогатяваше преди всичко ума, но не и душата.

Изключително привлекателна, Джилиън Алкът беше рядкост в научните среди и с нея се отнасяха като с предмет, който трябва да бъде притежаван, а не като жена, заслужаваща любов. По време на следването ѝ и нейните състуденти, и мнозина от преподавателите и я бяха пожелавали само заради зашеметяващата и външност. Никой от тях не намери кураж да надникне отвъд студената и фасада и да съзре истинската и същност. Ако някой си бе дал труда да я изучи поне с половината от енергията, която влагаха в прехвалените си научни изследвания, щеше да се натъкне на жена, която така и не бе успяла да преживее онези два ужасяващи, раздирани от бури дни в Корнуол, когато бе седем годишна. Жена, която макар и външно по-смела от повечето хора, вътре в себе си все още беше парализирана от страх. Мисълта, че животът, кариерата ѝ и дори възможността да се научи отново да обича могат пак да й бъдат насилствено отнети, ужасяваше Джилиън Алкът.