Читать «Ответен удар» онлайн - страница 5

- Казвам ви, сър - повтори командирът на челния бронетранспортьор - навън няма никого. Това място е изоставено.

- Селото не може да се обезлюди за една нощ.

- Възможно е. Намираме се насред нищото. Тези хора не разполагат дори с телефони. А и на кого ще му пука дали са умрели от жажда, или са били гръмнати?

- Все има някакво обяснение за това, че не виждаме никого. Нека да не бързаме - рече Билингс. - Ще направим пълна обиколка на селото и после ще слезем. Ясно?

- Прието, лейтенант - отвърна командирът, чийто бронетранспортьор започна обхода на Асалаам.

За тази задача Билингс беше организирал хората си в два щурмови отряда, всеки от които се състоеше от осем души. Той беше в челната машина на първия отряд, обозначен с кодовото име „Алфа“, а отрядът „Браво“ под командването на сержант Джеймс Русо ги следваше във втория „Страйкър“. Задачата им беше да проверят положението на трима американски християнски хуманитарни служители, които работеха в Асалаам, но не бяха се обаждали в централата си от седмица.

Това беше неблагодарна работа и Билингс не обичаше да извежда подчинените си, за да търсят хора, които въобще нямаха работа в Ирак, нищо че бяха негови сънародници. А и според него терминът „християнски хуманитарен служител“ бе възмутително погрешен. Още не беше срещал сред тях някой, чиято основна цел да е нещо по-различно от това да обръща души в христовата вяра. Вярно, иначе вършеха добра работа и попълваха някои от празнотите, оставяни от по-известните и по-опитни хуманитарни организации, но в крайна сметка си бяха чисто и просто мисионери. На всичко отгоре, същите тези хора притежаваха неземен талант да се забъркват в неприятности. Имаше моменти, в които Билингс се чувстваше повече като спасител край детски басейн, отколкото като войник. Макар и водени от благи намерения, в повечето случаи младите мисионери нямаха нито умения, нито издръжливост и нито някакви зачатъци на здрав разум, за да живеят на място, което все още до голяма степен представляваше военна зона.

И не само това. Американските военнослужещи бяха дислоцирани в Ирак, за да подкрепят иракската армия и сили за сигурност, а не да помагат на група заблудени младежи да намерят пътя. Но винаги когато възникваше подобна ситуация, а това се случваше поне един-два пъти в месеца, трябваше да излизат от базата си и да спасяват собствените си сънародници. Иракчаните не искаха да имат нищо общо с хуманитарните служители. Те бяха твърде заети с това да възстановяват страната си, за да губят време в спасителни операции заради хора, които са дошли неканени в нея. Откровено казано, Билингс не можеше да ги упреква. Той беше предложил на своите командири мисионерите да се застраховат, преди да влязат в Ирак, или поне да бъдат задължени да покриват разходите по спасяването им, както правят туристите и алпинистите в Щатите, но началниците свиха рамене и заявиха, че това не зависи от тях. Щом младите американци трябва да бъдат спасявани, било то в иракските пущинаци или някъде другаде, значи точно това са длъжни направят американските военни. Без значение, че това би могло да застраши живота на други млади американци.