Читать «Ответен удар» онлайн - страница 129

Джилиън го погледна измъчено:

- Мисля, че не харесвам особено леденото катерене.

Забравяйки, че и тя има медицински познания, Харват продължи прегледа:

- Боли ли те някъде?

- Дясното ми рамо - отвърна Джилиън и се опита да го издаде напред.

- Краката и останалото наред ли са? Усещаш ли нещо да е счупено? Всичко ли можеш да движиш? Пръстите на ръцете? На краката?

- Само рамото - повтори Алкът. - Мисля, че е навехнато.

Беше цяло чудо.

- Не мога да повярвам, че разговарям с теб - каза той. - Какво стана? Ако се съди по това колко въже съм използвал за спускането, сигурно сме близо трийсет метра по-надолу.

Джилиън използва здравата си ръка, за да изтръска снега от панталоните си и отговори:

- Направих каквото ми каза. Разгънах въжето бавно и полека.

Харват беше смаян.

- Но как? Как е възможно?

- Да си призная, бях адски уплашена. Сграбчих въжето с всички сили.

- Но при силен опън то неминуемо щеше да те блъсне в стената.

Джилиън сви рамене.

- Мястото, на което бяхме застанали, беше образувано от много сняг. Едно дебело парче се озова между мен и скалата и тушира удара, но рамото ми все пак пое част от силата на сблъсъка.

Харват я гледаше с удивление.

- И ти просто се спусна до долу?

Джилиън го изгледа така, сякаш беше слабоумен.

- Над мен имаше над двеста кила сняг. Единственият възможен път беше надолу.

- Сигурно изкачването ще ти се стори не толкова стресиращо като слизането.

- Дано.

- А междувременно - додаде Харват, като се порови из раницата на Алкът и намери за нея един челник, какъвто и той имаше на главата си. - може би не е зле да видим за какво бихме целия този път дотук.

Джилиън взе челника от Харват и си го сложи. Щом включиха лампите, видяха единствения възможен път - тесен стръмен проход, водещ дълбоко в недрата на ледената пещера.

Галерията, широка четири стъпки, се спускаше надолу под такъв ъгъл, че трябваше да се наклонят назад и да пренесат тежестта си върху петите, за да не наберат прекалено висока скорост и да загубят контрол.

Ледените стени бяха толкова близо от двете им страни, че можеха да се пресегнат с ръце и да ги докоснат. Сякаш вървяха през тясна пролука на каньон.

След няколко минути пътят се изправи и Харват и Алкът отново разпределиха тежестта си равномерно върху котките. Наближавайки края на галерията, те пропълзяха под един назъбен навес и влязоха в широко предверие. От него водеха началото си ниски тунели, които тръгваха във всички посоки. Най-величественото в цялата картина беше една извисяваща се полупрозрачна ледена стена в дъното на камерата. Дори от мястото, където се намираха, безпогрешно можеше да се определи какво бе замръзнало зад нея. Без да обръщат внимание на нищо друго, те пристъпиха напред, за да я разгледат.

Таванът на камерата се издигаше високо над тях и светлината от челниците им хвърляше чудновати, сякаш неземни отблясъци върху ледената стена. Подобно на някакъв огромен, замръзнал аквариум, тя бе затворила в себе си три идеално запазени слона.

Нямаше никакво съмнение - бяха се натъкнали на откритието на доктор Елисън. И Скот, и Джилиън бяха онемели.