Читать «Сянката» онлайн - страница 8

Изминаха два месеца. Джордано вече приемаше странната двойка като членове на семейството – нищо чудно, като се има предвид, че истинското му семейство в лицето на Фабио и Мария се обаждаха само когато имаха нужда от услуга, пари или и двете. Маура очевидно се чувстваше по същия начин, защото никога не направи опит да му намекне да се обади на социалните служби или нещо от този род.

Вечерта, когато шефът му се обади в неприлично късен час и го накара да стои до късно, правейки презентацията за корейските им клиенти, по нищо не се различаваше от останалите досега. Освен, разбира се, по количеството ругатни, които отнесоха и шеф, и клиенти, и лаптоп, и цялата капиталистическа система накуп. Едва когато най-сетне проклетата презентация бе готова, Джордано усети как целият е плувнал в пот. Ненавистта на Маура към климатиците за пореден път го накара ядосано да стисне зъби. Така или иначе обаче решението бе едно – хладен душ, широко отворени прозорци, ледена бира от хладилника и десетина минути на зяпане на котки, свирещи на пиано в YouTube.

Когато излезе от банята, ароматът го блъсна в слепоочията като прекалено груба милувка на неопитна седмокласничка. Вярно, съвсем бе забравил – двете огромни липи пред къщата им бяха цъфнали преди ден, но сякаш досега не бе забелязвал благоуханието им, което се стелеше навсякъде из къщата.

Слава богу, бира в хладилника имаше в изобилие. Първата глътка, както винаги, бе благословия за изтерзаната му от презентации душа. Гледките на смешни животни обаче днес очевидно нямаше да свършат работа, защото се улови, че е престанал да гледа от доста минути насам. Вместо това барабанеше с пръсти по клавиатурата, очевидно опитвайки се несъзнателно да набере някакъв адрес. Най-накрая мисълта изкристализира в главата му. Чукна няколко пъти по клавишите, след това Enter... Познатият начален екран на Google се появи на монитора. Няколко секунди пръстите му висяха във въздуха, след което се спуснаха бавно надолу и набраха „бездомни деца“. Нищо интересно. „Изчезнало дете“. Над двеста резултата, нито една снимка от които не му напомняше дори бегло на малкия. „Дете и коте“...

Стори му се, че се е взирал в резултатите с години, въпреки че според часовника в дъното на екрана бяха изминали една-две минути.

„Малкият Дженаро от Генуа... системно малтретиран от майка си... открит от съседка в кухнята... окървавеният нож до него... Трупът на майката... Главата... Ръцете... Детето и любимото му коте в неизвестност...“

„Жестоко убийство в Милано... Приемни родители... обезобразени... изкорменият труп на кучето на семейството... Дженаро...“

„Потъналата в кръв фамилна къща в Бреша... кръв навсякъде... дори ароматът на току-що цъфналите липи не може да прикрие...“