Читать «Сянката» онлайн - страница 9

Липи. Джордано трескаво прелисти списъка с резултатите нагоре. Проклетите липи се споменаваха навсякъде. Стори му се, че ароматът го задушава. Имаше чувството, че е паднал във вана с проклет липов чай – гъст като мед, благоуханен и смъртоносен. Миризмата бе навсякъде около него. С известен труд – пръстите му не го слушаха, сякаш вместо кости имаше липови цветчета – превъртя до първия резултат.

„Според първите пристигнали на мястото свидетели малкият Дженаро плачел и непрекъснато повтарял как липите го накарали да убие майка си. „Те казаха, че така ѝ се пада... за да не бие нито мен, нито Мики никога повече...“, бъбрело през сълзи детето. По-късно от полицията отрекоха тази информация, но нашите репортери…“

Така и не разбра до какъв извод са стигнали репортерите на жълтото издание. Ножът, който се заби в гърлото му, не бе достатъчно остър (все повтарям на Маура да наточи проклетото нещо!), но пък и каква съпротива би могъл да окаже един 45-годишен гръклян... Ароматът на липите се смеси с плътния нагорещено-железен дъх на кръв. Една струйка от прерязаната артерия по невероятен начин успя да улучи гърлото на бирената бутилка и в продължение на две-три секунди се задържа там, допълвайки изпитата от него бира. Джордано се зачуди какъв ли вкус би имала сместа. По ирония на съдбата това бе и последната му мисъл.

Малкият продължи безмълвно да кълца тялото му, докато не се умори. Котето излезе от спалнята, облизвайки се. Козината му бе покрита с кръв. То спря в средата на дневната и започна да се мие. Детето седна на пода до него и вдъхна с пълни гърди странния коктейл от липов цвят и хемоглобин. От очите му се търкаляха едри сълзи, които падаха върху ръцете му и караха тъмночервения цвят на лепкавата смес от кръв и вътрешности, с които бяха покрити, да изсветлява.

Липи.

Сълзи.

И кръв.

Вкусът на дом. На прясно сцепена детска устна, от която тече кръв. На котешка слюнка – от езичето на единствения ти истински приятел, който идва да те утешава и да ближе раните ти... като в извратена детска книжка.

Той изплези език и бавно го прокара върху дясната си ръка.

О, да. Вкусът на дом.

– Искам вкъщи – отрони се от устните му хрипкав стон. – Искам вкъщи.

Симбиоза

– Имам за теб само една дума, Роналд: симбиоза! – промърмори под носа си Джаред, Междугалактическият Скитник, докато пресушаваше кой знае коя поредна чашка от любимата си отрова. Едва ли дори юпитерианците знаеха да броят дотолкова. Честно казано, ако не беше толкова добър разказвач, едва ли щях да търпя дълго пиянските му брътвежи (прекъсвани от време на време със звучни оригни), но копелето бе обиколило надлъж и нашир половин вселена и историите му бяха толкова разнообразни и увлекателни, че човек можеше да се примири с някой-друг физиологичен дразнител.

– Какво искаш да кажеш с това „симбиоза“? – въздъхнах аз примирено. Навикът на Джаред да започва разказа си със загадки бе пословичен. Тънкостта беше да имаш търпение да изчакаш да приключи с тайнствеността и да започне истинската история...