Читать «Пайнс» онлайн - страница 69

Пам се разсмя.

—       Виждам, че припадаш. Знаеш ли, това всъщност е забавно.

Итън се помъчи да се отдалечи, облегнат на стената, като риташе немощно с крака, но тя видя опитите му, застана пред него и се приготви за нов удар.

—       Хайде да си поиграем една игричка — каза Пам.— Аз ще те боцкам с иглата, а ти ще се опитваш да ме спреш.

Хвърли се към него, но болка нямаше.

Лъжливо движение — тя си играеше с него.

—       А сега, господин Бърк, ще…

Нещо се стовари отстрани на главата й със силно туп.

Пам рухна на пода и не помръдна. Бевърли стоеше над нея, а повредената лампа хвърляше диви отблясъци по лицето й. Тя още държеше металния стпл за краката и изглеждаше шокирана от собствената си постъпка.

—       Идват и други — каза Итън.

—       Можеш ли да вървиш?

—       Ще видим.

Бевърли захвърли стола настрани и пристъпи към Итън.

—       Хвани се за мен, ако не изгубиш равновесие.

—       Вече съм го изгубил.

Вкопчи се в ръката й, докато тя го мъкнеше обратно по коридора. Когато стигнаха до поста на сестрите, Итън едва успяваше да поставя единия си крак пред другия.

Погледна назад, когато стигнаха ъгъла. Сестра Пам се мъчеше да се надигне.

—       По-бързо — каза Бевърли.

Главният коридор още беше празен и двамата се впуснаха в тръс.

Итън се препъна на два пъти, но Бевърли успяваше да го задържи на крака.

Клепачите му натежаваха, упойката се спускаше върху него като топло мокро одеяло. Искаше само да си намери някое тихо ъгълче, в което да се свие на кълбо и да заспи.

—       Още ли си с мен? — попита го Бевърли.

—       На косъм.

До вратата в края на коридора оставаха петнайсетина метра.

Бевърли ускори крачка.

—       Хайде — каза тя. — Чувам ги да слизат по стълбите.

Итън също ги чу — неразбираеми гласове и тропот на много крака зад вратата, покрай която тъкмо минаваха.

В края на коридора Бевърли рязко отвори вратата и помъкна Итън през прага към тясно стълбище, чиито шест стъпала водеха към друга врата с червен надпис ИЗХОД отгоре.

Щом минаха, Бевърли спря и затвори внимателно.

Итън чу гласовете да изпълват коридора от другата страна. Стъпките като че ли се отдалечаваха, но не можеше да е сигурен.

—       Дали ни видяха? — попита той.

—       Не знам.

—       Трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да изкачи последните стъпала до изхода. Блъснаха вратата и се озоваха навън в тъмното. Босите крака на Итън стъпиха на мокрия паваж, а студеният дъжд по раменете му вече започваше да се просмуква през тънката като хартия болнична дреха.

Едва стоеше на краката си, а Бевърли вече го дърпаше към тротоара.

—       Къде отиваме? — попита той.

—       На единственото място, където със сигурност няма да те намерят.

Итън я последва по тъмната улица.

Нямаше никакви коли, само мътната светлина на уличните лампи и от прозорците на къщите. Всичко беше замъглено и размазано от дъжда.

Тръгнаха по тротоара на тиха улица и след втората пряка Итън спря и се опита да седне в тревата, но Бевърли не му позволи да се предава.