Читать «Пайнс» онлайн - страница 7

— Какво мога да направя за вас?

—       Вие ли сте Мак?

— Да.

Пристъпи напред и възрастният мъж излезе на фокус. Лъхна го сладникава миризма на червено вино.

—       Познавате ли ме? — попита той.

—       Моля?

Сега страхът започна да преминава в ярост.

—       Познавате ли ме! Вие ли ми причинихте това?

—       Никога през живота си не съм ви виждал — каза старецът.

—       Така ли? — Ръцете му неволно се свиха в юмруци.

— Има ли друг Мак в този град?

—       Доколкото ми е известно, не. — Мак отвори мрежестата врата и пристъпи на верандата. — Приятел, хич не изглеждаш добре.

—       И не се чувствам особено добре.

—       Какво се е случило с теб?

—       Ти ми кажи, Мак.

—       Скъпи — долетя женски глас някъде отвътре. — Всичко наред ли е?

—       Да, Магда, всичко е наред! — Мак впери поглед в него. — Какво ще кажеш да те откарам в болницата? Ранен си. Трябва ти…

—       Никъде не отивам с теб.

— Тогава какво търсиш в дома ми? — Гласът на Мак леко загрубя. — Просто предложих да ти помогна. Щом не искаш, добре, но…

Мак продължаваше да говори, но думите му започнаха да се сливат, заглушени от шума, който се натрупваше в стомаха му като грохота на товарен влак, понесъл се право към него. Черните дупки се деляха, светът започна да се върти около него. Дори и главата му да не се пръснеше, просто нямаше шанс да се задържи още пет секунди на краката си.

Погледна към Мак. Устата му още се движеше, товарният влак летеше неумолимо, колелата му бумтяха в ритъм с бруталния тътен в главата. Не можеше да откъсне очи от устата на Мак, от зъбите му… Синапсите искряха, мъчеха се да се свържат, а шумът, Господи, шумът и туптенето…

Не усети как коляното му се подгъна.

В един момент стоеше на верандата.

В следващия лежеше на тревата.

Проснат по гръб, а всичко наоколо се въртеше от удара в земята.

Мак се беше надвесил над него и го гледаше, опрял ръце на коленете си, но думите му безнадеждно се губеха в грохота на влака, който се носеше през главата му.

Щеше да изгуби съзнание — усещаше как ще припадне всеки момент и го искаше, искаше болката да спре, но…

Отговорите.

Бяха точно тук.

Толкова близо.

Изглеждаше безсмислено, но беше някак свързано с устата на Мак. Със зъбите. Не можеше да откъсне поглед от тях. Не знаеше защо, но всичко бе там.

Обяснението.

Отговорите.

И тогава му хрумна — не се напъвай.

Недей да се стремиш с всички сили.

Стига си мислил.

Просто го остави да си дойде само.

Зъбите зъбиби зъбибибибите…

Не са зъби.

А блестяща скара с буквите

МАК

изписани върху нея.

Сталингс, който седеше на съседната седалка, не вижда какво предстои.

През трите часа пътуване на север от Бойси е станало ясно, че Сталингс обожава звученето на собствения си глас и че ще прави онова, което прави през цялото време — да говори. Престанал бе да го слуша преди час, когато откри, че може да се изключи напълно, стига да вмъква по някое „Изобщо не си го бях помислил“ или „Хм, интересно“ на всеки пет минути.