Читать «Пайнс» онлайн - страница 6

За две секунди светът пред него се размаза.

Стисна очи и когато ги отвори отново, виждаше нормално.

На следващата пресечка спря. Устата му си беше пресъхнала, но сега имаше чувството, че е пълна с памук. Дишаше с мъка, в гърлото му напираше стомашен сок.

„Всичко ще се изясни, когато видиш лицето му. Трябва да се изясни.“

Предпазливо стъпи на улицата.

С настъпването на вечерта от планините се спускаше мраз и се настаняваше в долината.

От вечерното сияние скалите около Уейуьрд Пайнс бяха станали възрозови, с цвета на смрачаващото се небе. Мъжът се опита да намери всичко това за прекрасно и вълнуващо, но болката му попречи.

Възрастни мъж и жена се отдалечаваха от него, хванати за ръка.

С изключение на излязлата на разходка двойка, улицата бе пуста и смълчана, а шумът от центъра бе напълно заглъхнал.

Той пресече гладкия черен асфалт и стъпи на отсрещния тротоар.

Пощенската кутия на номер 401 беше точно пред него.

403 беше следващата.

Вече трябваше да присвива непрекъснато очи, за да вижда нормално и да понася пронизващата болка на мигрената.

Петнайсет мъчителни стъпки и се озова до пощенската кутия на номер 403.

СКОЗИ

Запази равновесие, като се хвана за острите краища на декоративната ограда.

Вдигна резето на портата и я бутна с върха на опърпаната си черна обувка.

Пантите изскърцаха.

Портата леко се удари в оградата.

Алеята беше направена от стари тухли и водеше към покрита предна веранда с два люлеещи се стола, разделени от малка масичка от ковано желязо. Самата къща беше пурпурна със зелени корнизи, а през тънките завеси се лееше светлина.

„Продължавай. Трябва да научиш.“

Запрепъва се към постройката.

Светьт пред него стана двоен между пристъпите на гадене, които сдържаше все по-трудно и по-трудно.

Качи се на верандата и в последния момент успя да се задържи за рамката на вратата, за да не падне. Ръцете му се тресяха неудържимо, когато хвана чукчето и го вдигна от месинговата му плочка.

Не си позволи нито миг за размисъл.

Удари четири пъти с чукчето по метала.

Имаше чувството, че на всеки четири секунди някой го рита в тила. Пред очите му се завихриха изгарящи тъмни петна, подобни на миниатюрни черни дупки.

От другата страна на вратата се чу скърцане на паркет под тежестта на приближаващи стъпки. Коленете му сякаш се втечниха.

Сграбчи единия стълб, поддържащ покрива на верандата, за да запази равновесие.

Дървената врата се отвори и мъж, който би могъл да му бъде баща, съдейки по възрастта му, впери поглед в него през мрежата. Човекът беше висок и слаб, със сива коса на темето, бяла козя брадичка и микроскопични червени вени по бузите, които намекваха за дълги години здрава употреба на алкохол.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът.

Той се поизправи и замига, за да пропъди мигрената. Напрегна всичките си сили, за да остане прав, без да се подпира.

—       Вие ли сте Мак? — Долавяше страха в собствения си глас и реши, че другият също го чува.

И се намрази заради това.

Възрастният мъж се наведе към мрежестата врата, за да разгледа по-добре непознатия на верандата.