Читать «Пайнс» онлайн - страница 64

Краката му бяха свободни.

Прехвърли десния си през дръжката и се помъчи да стигне до стената, но не му достигнаха десетина сантиметра.

Легна обратно в носилката и за първи път хладно прецени колко добре и напълно са го прецакали — упоен, закопчан и на път да бъде вкаран в операционна, където щяха да му сторят бог знае какво.

Трябваше да признае, че когато миналия път се събуди в болницата и разговаря с д-р Дженкинс, беше минал през момент на съмнение и със страх се беше запитал дали наистина не е получил някаква травма, която се е отразила на психиката му.

Изкривила е възприятията му за хората, пространството и времето.

Защото нищо в Уейуърд Пайнс не изглеждаше смислено.

Но последните няколко факта — социопатното поведение на сестра Пам, отказът им да се вслушат във възраженията му срещу операцията — бяха потвърдили, че му няма нищо и че хората в този град му желаят злото.

Вече беше изпитал много страх, носталгия и безпомощност, откакто бе пристигнал в Уейуърд Пайнс, а сега беше на път да изпадне в пълно отчаяние.

Нищо чудно от другата страна на онази врата да го чака смърт.

Никога вече нямаше да види Тереза. И сина си. Само мисълта за това беше достатъчна да се просълзи. Беше ги разочаровал. Беше ги разочаровал по толкова много начини.

C физическото си отсъствие. И с емоционалното.

Досега се беше докосвал съвсем леко до това ниво на ужаса и мъката — с Аашиф в онзи коптор в Голан.

Лингчи.

Сега страхът започваше да го поглъща целия, да притъпява способността му да анализира информацията и да реагира подобаващо.

Или може би упойката най-сетне бе преодоляла бариерата на мозъка и кръвта и поемаше контрола върху него.

„Господи, не се пречупвай сега. Трябва да се владееш.“

Чу пронизително скърцане и вратата на асансьора се отвори на три метра зад него. Меки бързи стъпки приближаваха към него.

Опита се да проточи врат и да види кой идва, но докато успее, носилката вече се движеше — някой го дърпаше назад към асансьора.

Зяпна красивото, смътно познато лице. Изпъкналите скули му говореха нещо. В сегашното му състояние му трябваха пет секунди, за да разпознае барманката от кръчмата.

Тя го избута в асансьора и се зае да вкара цялата носилка.

Натисна някакво копче.

Лицето й бе опънато и бледо. Носеше тъмносин дъждобран, от който на пода се стичаше вода.

— Хайде, хайде. — Пръстът й непрекъснато натискаше светналото С.

—       Познавам те — каза Итън, но още не можеше да си спомни името й.

—       Бевърли. — Тя се усмихна, но усмивката й бе нервна. — Така и не получих онзи голям бакшиш, който ми обеща. Господи, изглеждаш ужасно.

Вратата започна да се затваря — отново с дълго пронизително скърцане, по-лошо от драскане на нокти по черна дъска.

—       Какво става с мен? — попита той, когато кабината пое надолу.

— Опитват се да пречупят ума ти.

—       Защо?

Тя повдигна дъждобрана и извади ключ за белезници от задния джоб на джинсите си.

Пръстите й трепереха.

Едва на третия опит успя да пъхне ключа в ключалката.