Читать «Пайнс» онлайн - страница 4

—      Да не искате да кажете, че не знаете къде се намирате?Той се поколеба. Част от него не искаше да признае подобна пълна и тотална безпомощност. Когато най-сетне поклати глава, барманката сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва на въпроса.

— Не ви поднасям — каза той.

—       Това е Уейуърд Пайнс, Айдахо. Лицето ви… какво се е случило?

— Аз… честно казано, още не зная. В града има ли болница? — Докато задаваше въпроса, нещо злокобно премина през него.

Някакво смътно предчувствие?

Или дълбоко заровен спомен, прокарващ леден пръст по гръбнака му?

— Да, на седем пресечки на юг. Би трябвало да сте в спешното отделение. Мога да ви извикам линейка.

— Не е необходимо. — Той се дръпна от тезгяха. — Благодаря… как се казвате?

— Миранда.

— Благодаря, Миранда.

От повторното излизане на слънце за момент му се зави свят и главоболието му се засили с няколко пункта, достигайки долния обхват на непоносимото. По улицата нямаше движение, така че пресече Главната и тръгна към Пета, подминавайки млада майка с малко момче, което прошепна нещо като: „Мамо, това той ли е?“.

Жената изшътка на сина си и го погледна извинително.

— Съжалявам, той не искаше да е груб.

Стигна на ъгъла на Пета и Главната пред двуетажна каменна сграда със стъклена двойна врата с надпис „Първа национална банка Уейуърд Пайнс“. На ъгъла видя телефонна кабина.

Закуцука напред с максималната скорост, на която бе способен, и се затвори в кабината.

Не беше виждал по-тънък телефонен указател. Прелисти го с надеждата за внезапно откровение, но осемте страници и няколкостотинте имена не му говореха абсолютно нищо, подобно на всичко друго в това градче.

Пусна указателя да виси на веригата си и облегна чело на хладното стъкло.

Погледът му се спря върху копчетата на телефона.

Усмихна се, когато осъзна нещо.

„Зная телефонния си номер.“

За всеки случай натисна няколко пъти копчетата, преди да вдигне слушалката; пръстите му набираха номера с онази лекота, присъща на автоматично запаметените движения.

Щеше да се обади за сметка на човека отсреща с надеждата да си е у дома - стига този човек да съществуваше. Разбира се, не можеше да каже името си, поне не истинското, но може би щяха да познаят гласа му и да приемат обаждането.

Вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.

Посегна към 0.

Нямаше сигнал „свободно“.

Почука няколко пъти вилката, но нищо не се получи.

Изненада се колко бързо го обхвана гневът. Затръшна телефона; страхът и гневът се надигаха със скоростта на възпламеняващ се бензин, пламъците се мъчеха да намерят някакъв изход навън. Вдигна ръка да забие юмрук в стъклото, майната им на пръстите, но болката в ребрата така го прониза, че заглуши всичко и го накара да се превие на пода на телефонната кабина.

Пулсирането в основата на черепа му се ускори още повече.

Започна да вижда двойно, после размазано, докато не го обви мрак…

Когато отново отвори очи, кабината се намираше в сянка. Хвана веригата на указателя и се надигна. През мръсното стъкло видя, че слънцето едва се подава зад скалния хребет западно от града.