Читать «Пайнс» онлайн - страница 57

—       Следващият, който увисне от тавана, ще види подобна снимка, но твоя — казва Аашиф, — Разбра ли ме? Разполагам с името ти. Имам и уебсайт. Ще кача на него снимки, за да може целият свят да види какво съм ти сторил. Може би жена ти също ще ги види. Искам да напишеш всичко, което искам да знам и което досега не си ми казал.

—       Кой си ти? — попита Поуп.

Итън отпусна ръце настрани.

—       Кой си ти?

Вече дори не се опитваше да се защитава. „Част от мен така и не е излязла от онази стая във Фалуджа, воняща на гранясала кръв.“

Жадуваше за последния удар на Поуп, който ще го просне в безсъзнание, ще убие спомена, ще сложи край и на сегашната му агония.

Две секунди по-късно той дойде — удар в брадичката, от който видя нажежена бяла светлина като от пръскаща се крушка.

6. Съдомиялната беше заредена и изпълняваше със стонове задълженията си, а Тереза, която отдавна беше минала границата на пълното изтощение, стоеше при умивалника и подсушаваше последната чиния. Прибра я в шкафа, окачи кърпата на вратата на хладилника и изгаси лампата.

Докато вървеше през тъмната дневна към стълбището, тя изпита нещо много по-лошо от емоционалното рухване през този мъчително дълъг ден. Поглъщаща пустота.

Само след няколко кратки часа слънцето щеше да изгрее и в много отношения това щеше да бъде първата сутрин от остатъка от живота й без него. Изминалият ден бе посветен на сбогуването, на събирането на нищожните парченца покой, които би могла да намери в един свят без Итън. Приятелите им го бяха оплакали, със сигурност щяха да тъгуват по него, но щяха да продължат напред — вече продължаваха напред — и рано или късно щяха да забравят.

Не можеше да се отърси от усещането, че с началото на утрешния ден ще бъде самотна.

В мъката си.

В любовта си.

В загубата си.

Имаше нещо толкова смазващо самотно в мисълта за това, че трябваше да спре в подножието на стълбите, да се хване за парапета и да си поеме дъх.

Чукането я стресна, накара сърцето й да забие по-бързо.

Обърна се и впери поглед във вратата. Мина й мисълта, че си е въобразила звука.

Беше пет без десет сутринта.

Кой би могъл…

Ново почукване. Този път по-силно.

Прекоси боса фоайето и се повдигна на пръсти да надникне през шпионката.

На светлината на лампата над вратата видя мъж с чадър, застанал на верандата.

Беше дребен. Напълно плешив. Лицето му приличаше на безизразна маска под капещия чадър. Беше облечен в черен костюм, от който нещо в гърдите й се сви. Федерален агент с новини за Итън? Каква друга причина би имал някой да чука на вратата й в този час?

Но вратовръзката изобщо не си беше на мястото.

На сини и жълти ивици — твърде много стил и блясък за един федерален.

Видя през шпионката как мъжът протяга ръка и почуква отново.

— Госпожо Бърк — каза той. — Зная, че не ви събуждам. Видях ви в кухнята преди няколко минути.

—       Какво искате? — попита тя през вратата.