Читать «Пайнс» онлайн - страница 56

Отново е в стаята с кафяви стени и пръстен под в копторите на Голан и гледа как голата крушка се люлее над главата му, а Аашиф се взира в него през черната качулка, разкриваща само чифт кафяви злобни очи и усмихната уста, пълна със зъби, които са прекалено бели и съвършени, за да бъдат продукт на някаква четвъртокласна отходна яма в Близкия изток.

Итън е увиснал на китките си, вързани със закрепена за тавана верига. Краката му едва допират пода и може да поеме спиращия кръвообращението натиск, като се надигне на пръсти. Успява да се задържи така само за няколко секунди, преди фалангите му да откажат под тежестта му. Когото най-сетне се счупят, няма да има как да попречи кръвта в ръцете му да спре.

Аашиф застава на няколко сантиметра от лицето му, носовете им почти се допират.

—       Да опитаме с въпрос, на който няма да имаш проблем да отговориш… от коя част на Америка си, старши подофицер Итън Бърк? — Въпросът е зададен на отличен английски с британски акцент.

—       Вашингтон.

—       Столицата ли?

—       Не, щатът.

— Аха. Имаш ли деца?

— Не.

—       Но си женен.

— Да.

—       Как е името на жена ти?

Итън не отговаря и се приготвя за поредния удар.

Аашиф се усмихва.

—       Спокойно. Засега няма да има още удари. Чувал ли си израза „смърт от хиляда порязвания“? — Аашиф вдига бръснач, който проблясва на светлината на крушката, — Идва от китайски метод за екзекуция, забранен през хиляда деветстотин и пета. Наричат го лингчи, което може да се преведе като „бавно разрязване“ или „проточилата се смърт“.

Аашиф посочва към куфарчето на близката маса, пълно с твърд черен дунапрен с гнезда за ужасяващата колекция режещи инструменти, които Итън се опитва да не забелязва през последните два часа.

Поуп отново удари Итън и заедно с миризмата на собствената му кръв ударът събуди спомен за стара, гниеща кръв по пода на онази къща за изтезания във Фалуджа…

— Сега ще бъдеш заведен в една стая и ще ти бъде дадена химикалка, лист хартия и един час. Знаеш какво искам — казва Аашиф.

—       Не знам.

Аашиф удря Итън в корема.

Поуп удари Итън в лицето.

—       Започна да ми омръзва да те бия. Знаеш какво искам. Как би могъл да не знаеш? Вече те питах двайсет пъти. Кажи ми, че знаеш. Само ми кажи.

—       Кой си ти? — извика Поуп.

—       Знам — изпъшква Итън.

—       Един час. И ако не остана доволен от написаното, ще умреш от лингчи.

Аашиф вади моментална снимка от дишдашата си.

Итън затваря очите си, но ги отваря отново, когото Аашиф казва:

—       Виж това или ще ти отрежа клепачите.

Снимката е на мъж в същата тази стая, също окачен да виси от тавана.

Американец. Вероятно войник, макар че е невъзможно да се каже със сигурност.

През трите месеца бойни действия Итън никога не е виждал осакатяване, което дори да се доближава до това.

— Тук сънародникът ти е жив — казва мъчителят му и в гласа му се долавя гордост.

Итън се опита да отвори очи и да види Поуп. Чувстваше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Искаше го — както за да се спаси от моментната болка, така и за да заличи от ума си съвършената картина на Аашиф и онази стая, извикана от ума му.