Читать «Пайнс» онлайн - страница 53

—       Какви ги говорите!

—       Няма да повтарям, приятел.

Нещо побутваше Итьн да се подчини, нашепваше му, че да предизвиква този човек може да е опасно. И дори фатално.

—       Добре — каза той, — Една секунда само. Запалих през жиците. Трябва да ги разделя, за да изключа двигателя.

Запали лампата в купето, бръкна под кормилото и раздели белите жици.

Светлините угаснаха.

Двигателят замлъкна.

Остана единствено болезнено яркият лъч на фенера иа Поуп.

—       Слизай!

Итън напипа дръжката. Трябваше да натисне вратата с рамо, за да я отвори. Излезе навън. Мъглата се носеше през лъча, Поуп беше като гневна сянка зад фенера и пушката. Очите му не се виждаха от каубойската му шапка.

Итьн долови миризма на смазка. Явно Поуп обичаше да се грижи за асенала си.

—       Помниш ли, че ти казах да не напускаш града? — изръмжа шерифът.

Итьн щеше да отговори, но точно тогава лъчът се насочи към земята. Част от секундата преди удара Итън осъзна, че сянката, която лети към главата му, е прикладът на пушката.

Лявото му око беше затворено от удара — усещаше го горещо и огромно — и туптеше в ритъм с пулса му. С дясното видя, че се намира в стая за разпити. Клаустрофобична и стерилна. Бели стени от бетонни тухли. Циментов под. Гола дървена маса, от другата страна на която седеше Поуп, без каубойската шапка и куртката, с навити ръкави на зелената си риза, разкриващи ръцете му от лактите надолу — едри, покрити с лунички и мускулести.

Итън избърса струйката кръв, която се стичаше по бузата му от раната над лявата му вежда.

Загледа се към пода.

—       Ще ми дадете ли кърпа, моля?

—       Не. Ще седиш, ще кървиш и ще отговориш на въпроса ми.

—       Когато всичко това приключи и излезете от затвора, ще ви поканя в дома си да ви покажа значката ви. Ще бъде в рамка със стъкло, окачена над камината ми.

Думите му предизвикаха лъчезарна усмивка.

—       Така ли си мислиш?

—       Вие нападнахте федерален агент. С кариерата ви е свършено.

—       Кажи ми пак, Итън, как точно разбра за трупа на номер шестстотин и четири? И без онези глупости за изчезналата барманка.

— Какви ги говорите?

— Истината.

— Вече ви казах истината.

—       Сериозно? Още ли искаш да вървиш в тази посока? Защото отидох до кръчмата. — Поуп забарабани с пръсти по масата. — Изобщо нямат жена барман в персонала и никой не те е виждал преди четири вечери.

—       Някой лъже.

— Така че се питам… защо си дошъл в Уейуърд Пайнс?

— Казах ви.

— За да разследваш? — Последната дума беше съпроводена с кавички във въздуха.

Итън пое дълбоко дъх. Гневът затрака в гърдите му като пясък в кух череп. Главата отново го цепеше ужасно и той знаеше, че отчасти болката се дължи на травмата по лицето, осигурена му така любезно от Поуп. Но освен това я чувстваше като онова старо и познато пулсиране в основата на черепа, което го мъчеше, откакто се беше събудил до реката, без да знае кой е. Имаше и още нещо — смущаващото усещане на дежавю, свързано с разпита.