Читать «Пайнс» онлайн - страница 52

Въздухът бе влажен и пронизващ.

Тези дървета… никога не беше виждал толкова високи борове и поради липсата на растителност долу движението между масивните стволове беше лесен — гора с място за дишане. На такова място човек ше да се изгуби за нула време.

Излезе от мъглата и когато погледна нагоре, леденостудената светлина на звездите между върховете на дърветата.

След още петдесет метра спря. Трябваше да ее връща. Със сигурност имаше и други пътища, дещи извън града, и той вече чувстваше, че започва да губи ориентация. Озърна се през рамо, помисли си, че вижда приблизителната посока, от която беше стигнал до това място, но не беше съвсем сигурен. Всичко му изглеждаше едно и също.

От гората пред него се разнесе писък.

Замръзна.

Чуваше туптенето на сърцето си и нищо друго.

Такъв писък можеше да издаде единствено човешко същество, обхванато от ужас или ужасна болка. Като на хиена или банши. Като побъркан койот. Като станалия митичен „Разбойнически вик“. Висок и тънък. Пронизителен. Ужасен. И на някакво по-дълбоко ниво, бръмчащо под повърхността като заровен в земята електрически кабел, беше смътното убеждение, че не го чува за първи път.

Писъкът се повтори.

Този път по-близо.

В главата му светна тревожна червена лампичка: махай се веднага. Изобщо не мисли. Просто бягай.

В следващия миг тичаше между дърветата обратно към мъглата и студа. След двайсет крачки вече се беше задъхал. Въпреки студа бе плувнал в пот. очите му смъдяха от солта. Тичаше покрай двойната осева линия по завоя, докато не видя два лъча в далечината, пронизващи мъглата.

Постепенно забави крачка и макар и задъхан, успя да чуе работещия двигател на откраднатата кола.

Стегна до нея и отвори вратата. Седна зад волана, постави крак на спирачката и посегна към скоростния пост, отчаяно желаейки да се махне колкото се може по-скоро от това място.

Долови движение с крайчеца на лявото си око — сянка в страничното огледало. Очите му се стрелнаха към огледалото над таблото и в червеното сияние на стоповете видя нещо, което беше пропуснал — патрулна гола. паркирана на десетина метра зад него, почти напълно скрита от мъглата.

Когато погледна през страничния прозорец, към него гледаше дулото на пушка, само на няколко сантиметра от лицето му. Лъчът на фенер освети с рязката си светлина купето и се отрази от хромираните повърхности и стъклата.

— Явно си напълно побъркан.

Шериф Поуп.

Гневните нотки в гласа му прозвучаха леко приглушено през стъклото.

Ръката на Итън още лежеше върху лоста. Запита се дали Поуп ще стреля, ако мине на скорост и натисне педала до дупка. Дванайсети калибър от такова разстояние означаваше стопроцентово обезглавяване.

— А сега — каза Поуп — искам много бавно да сложиш и двете си ръце на волана и с дясната да изключиш двигателя.

— Знаете кой съм и би трябвало да сте наясно, че не е разумно да ми се месите — каза Итън през стъклото. — Махам се от този град.

—       Как ли пък не.

—       Аз съм агент на американското правителство с всички…

—       Не, ти си тип без документи и без значка, който току-що е откраднал кола и който може би е убил федерален агент.