Читать «Пайнс» онлайн - страница 26

Мъж, около десетина години по-възрастен от него, се беше разположил в кожено кресло, качил на бюрото краката си, обути в каубойски ботуши. Имаше вълниста руса коса, която сигурно щеше да побелее в рамките на следващото десетилетие, а лицето му бе покрито с няколкодневна четина.

Тъмнокафяви дочени панталони.

Риза с дълги ръкави — в ловно зелено.

Шерифската звезда сияеше на слънчевата светлина. Имаше вид на месингова, със сложни гравюри и черни букви УП в центъра.

Докато приближаваше бюрото, на Итън му се стори, че шерифът се опитва да скрие подигравателната си усмивка.

— Итън Бърк, Сикрет Сървис.

Протегна ръка над бюрото и шерифът се поколеба, сякаш водеше някакъв вътрешен дебат дали да се размърда. Накрая свали ботушите си от бюрото и се наведе напред.

—       Арнолд Поуп. — Той стисна ръката му. — Сядайте, Итън.

Итън се настани на дървения стол с права облегалка.

—       Как сте? — попита Поуп.

—       Бил съм и по-добре.

—       Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.

—       Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?

—       Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.

—       Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?

—       Щеше, ако можех да го намеря.

—       Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?

Поуп кимна.

—       Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.

—       И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?

Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.

—       Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.

—       Работим по въпроса.

—       Така ли?

—       И още как.

—       Бих искал да видя агент Сталингс.

—       Тялото му е в моргата.

—       А къде е моргата?

—       В подземието на болницата.

Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.

—       Бихте ли ми дали лист? — помоли той.

Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.

—       Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.

—       Какви неща?

—       Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…

—       Кой ви е казал, че са у мен?

—       Една сестра в болницата.

—       Нямам представа откъде й е хрумнало.

—       Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?

—       Не.

Итън зяпна Поуп през бюрото.

—       Възможно ли е все още да са в колата?

—       Коя кола?

Итън се опита да овладее гласа си.

—       Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.