Читать «Пайнс» онлайн - страница 22

Едно по едно децата се обърнаха и се загледаха в Итън — с безизразни лица, в които беше готов да се закълне, че се долавя едва прикрита враждебност. Итън се усмихна въпреки болката и махна с ръка.

— Здрасти, деца.

Никой не му махна в отговор. Децата просто стояха замръзнали като статуи и само главите им се въртяха. докато го гледаха как се отдалечава и изчезва зад ъгъла на физкултурния салон.

— Шантави ситни лайна — промърмори Итън под нос, когато смехът и писъците се подновиха, показвайки, че играта е продължила.

От другата страна на Четвърто авеню ускори крачка. Болката в краката се засили, но той продължи упорито напред. „Пpосто се добери. Усмихни се, стисни зъби и се добери.”

След Трето авеню се впусна в тръс и ребрата го заболяха отново. Мина покрай няколко къщи, които изглеждаха по-занемарени. Може би това беше долнопробната част на Уейуьрд Пайнс? Възможно ли беше подобно градче да има лоши страни?

На Първо авеню спря.

Пътят беше черен — чакъла отдавна го нямаше и беше целият в дълбоки коловози. Нямаше тротоар, а по-нататък не се виждаха други улици. Беше стигнал до източния край на Уейуьрд Пайнс и след къщите на тази улица цивилизацията внезапно свършваше. Стръмен склон, покрит с борове, се издигаше на няколко десетки метра до подножието на скалния пръстен около градчето.

Итън закуцука по средата на пустия път.

Чуваше само чуруликането на птици в близката гора — и нищо друго. Беше напълно изолиран от оживлението на града, доколкото изобщо съществуваше такова.

Минаваше покрай пощенски кутии с номера от 500 нагоре и едва сега изпита някакво подобие на облекчение при мисълта, че домът на Бевърл и е наблизо.

Отново заплашваше да му се завие свят. Пристъпите идваха на вълни, но засега бяха слаби. Следващата пресечка беше абсолютно пуста.

Не се виждаше жива душа.

Топлият вятър от планината вдигаше малки вихрушки прах по улицата.

Ето го и него — номер 604, втората къща отдясно. Личеше си по малката стоманена табелка, закрепена за останките от пощенската кутия, която бе напълно ръждясала с изключение на зейналите дупки с назъбени краища. Отвътре се чуваше тихо цвърчене и за момент Итън си помисли дали и там няма говорител, но после зърна крилото на птицата, настанила се вътре.

Погледна към самата къща.

Сигурно навремето е била приятна двуетажна постройка със стръмен покрив, веранда с люлка и каменна пътека, водеща през предния двор към входа.

Боята отдавна беше олющена. Дори от улицата се виждаше, че не е останала нито люспа от нея. Все още закрепените за рамката дъски бяха напълно побелели от слънцето, като повечето бяха гнили и на път да се разпаднат на прах. Не се виждаше нито един оцелял прозорец.

Итън извади бележката от снощи и отново погледна адреса. Почеркът беше ясен — 1. авеню, 604 — но може би Бевърли беше сбъркала номера или пък беше написала „авеню“ вместо „ул.“.

Тръгна през стигащите до кръста му бурени в предния двор. Само от време на време успяваше да различи белите камъни на пътеката през гъстата растителност.