Читать «Пайнс» онлайн - страница 15

—      О, ужасно съжалявам да го чуя.

Усмивката на Лиза като че ли изгуби мъничко от първоначалния си ентусиазъм.

— В такъв случай как смятате да платите, господин…?

— Бърк. Итън Бърк. Вижте, точно това се опитвам да ви кажа. Няма да мога да платя за стаята, докато не си получа портфейла утре сутринта. Казаха ми, че вещите ми са у шерифа. Не съм сигурен защо, но… — Той сви рамене. — Така стоят нещата.

— Хм. Разбирате ли, не ми е позволено да правя резервация без предварително заплащане или най-малкото номер на кредитна карта. Такава е политиката на хотела. В случай… разбира се, не искам да кажа, че това ще се случи, но в случай, че нещо в стаята бъде счупено или се натрупат сметки…

— Разбирам. Много добре знам каква е целта на капарото. Казвам ви, че ще мога да ви платя утре сутринта.

— Дори шофьорска книжка ли нямате?

—      Всичко е в портфейла ми.

Лиза прехапа долната си устна и Итьн се досети какво предстои — приятно момиче, опитващо се да се направи на лошо.

— Сър… господин Бърк… боя се, че без кредитна карта, пари в брой или документ за самоличност няма да мога да ви дам стая. Бих го направила с удоволствие. Честна дума. Но просто политиката на хотела…

Тя млъкна, когато Итьн се наведе над тезгяха.

— Лиза, знаете ли защо нося черен костюм?

— Не.

— Аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Искате да кажете, че сте от онези момчета, които пазят президента ли?

— Това е само част от задълженията ни. Основната ни мисия е да защитаваме целостта на финансовата инфраструктура на страната.

— Значи сте на някакво разследване в Уейуърд Пайнс, така ли?

—      Точно така. Тъкмо пристигнах в града, когато се случи катастрофата.

— Какво разследване?

— Не мога да обсъждам детайлите.

— Поднасяте ме, нали?

— Ако го правех, щях да извърша федерално престъпление.

—      Наистина ли сте специален агент?

— Да. Освен това съм уморен и ви моля да отстъпите. Трябва ми стая за през нощта. Обещавам ви, заслужава си.

—      И ще платите утре? Още сутринта?

—      Още сутринта.

С ключ в ръка изкачи тежко стъпалата до втория етаж и се озова в дълъг тих коридор. На всеки шест-седем метра по стените бяха монтирани декоративни фенери, които хвърляха слаба жълта светлина върху персийските килими.

Стаята му беше в дъното, номер 226.

Отключи вратата, влезе и запали лампата.

Обзавеждането клонеше към фолк стила.

Две зле нарисувани, типично уестърн сцени.

Каубой върху мятащ се полудив кон.

Работници от ранчо, скупчени около огън.

Стаята беше задушна, без телевизор.

Със старомоден черен телефон с шайба на една от нощните масички.

Самото легло изглеждаше меко и огромно. Итън се отпусна на матрака и развърза обувките си. От вървенето без чорапи вече му бяха излезли мехури на петата. Свали сакото си, махна вратовръзката и разкопча горните три копчета на ризата си.

В чекмеджето имаше телефонен указател. Итън го извади, постави го на леглото и вдигна древния телефон.

Този път имаше сигнал.

„Слава богу.“

Странно, но домашният му номер не изникна веднага в ума му. Трябваше му известно време да си представи как се появява, когато го набираше от айфона си. Беше го правил завчера, но…