Читать «Пайнс» онлайн - страница 13

Забърза по няколкото стъпала, бутна вратата в дъното на коридора и излезе навън.

Беше ранна вечер, ясното небе помръкваше и планините бяха розови и оранжеви от светлината на залязващото слънце. Намираше се на къса алея пред болницата — четириетажна тухлена сграда, която приличаше по-скоро на училище или на психиатрична клиника.

Вдиша колкото се може по-дълбоко, без да събужда болката в гръдния кош. След антисептичната воня на болницата беше изумително да напълни дробовете си с хладния, наситен с аромата на борове въздух.

Излезе на тротоара и тръгна по Главната към сградите в центъра.

Този път хората бяха повече, отколкото следобед.

Мина покрай някакъв ресторант в малка къща с вътрешен двор. Посетителите вечеряха отвън под трепетлики, по чиито клони бяха окачени мънички бели крушки.

От миризмата на храна коремът му изръмжа.

Пресече на кръстовището между Главната и Пета и се върна при телефонната будка, където беше изгубил съзнание два дни по-рано.

Влезе вътре, прелисти указателя и намери адреса на шерифския участък на Уейуърд Пайнс.

Чувстваше се по-добре от дни наред, докато вървеше към източната част на града, а светлината намаляваше и температурата падаше.

Мина покрай един двор, в който приготвяха барбекю. Лекият вятър довя до него миризма на дървени въглища.

Прекрасен възкисел аромат на бира от пластмасов ви чаши.

Детски смях, отекващ в долината.

Мелодично цъкане на пръскачка, подобно на песен на цикада.

Накъдето ида погледнеше, виждаше картина.

Същински идеал за град, сякаш взет от произведение на Платон. В него живееха не повече от четири или петстотин души и Итън неволно се запита какво ги е довело тук. Колко от тях са открили Уейуърд Пайнс случайно, влюбили са се и са останали? Колко са се родили тук и никога не са помисляли да го напускат?

Макар да беше свикнал с големия град, можеше да си представи защо човек не би искал да се махне от подобно място. Защо да изоставяш нещо, което изглежда пълно съвършенство? Тук бе съсредоточено типично американското, заобиколено от най-порази- телната природна красота, която бе виждал някога. Беше разглеждал снимки на Уейуърд Пайнс, преди да тръгне от Сиатъл, но те дори не се доближаваха до онова, което се криеше в тази малка долина.

И въпреки това той беше тук.

И благодарение на този факт, или по-скоро заради него, това място не беше съвършено.

Опитът му показваше, че навсякъде, където има хора, има и тъмни кътчета.

Така беше устроен светът.

Съвършенството бе само повърхностно. Епидермисът. Задълбаеш ли малко, ще попаднеш и на по-мрачните нюанси.

Стигнеш ли до кокал, ще се озовеш в непрогледна тъмнина.

Вървеше, без да е в състояние да откъсне поглед от планините. Източната стена се извисяваше сигурно на повече от километър над градчето. В горната си част беше изцяло от скала и лед.

Последните коси слънчеви лъчи осветяваха скалите зад него и той се обърна и спря, за да погледа как сиянието бавно помръква.

Когато светлината изчезна, скалата моментално прие синкавия цвят на стомана.