Читать «Пайнс» онлайн - страница 14

И сякаш самата й същност се промени.

Все още беше прекрасна.

Но и някак по-отдалечена.

Безразлична.

Над двойната стъклена врата имаше табела:

ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС

Отново го обхвана раздразнение, докато вървеше към главния вход по алеята между млади борове.

През стъклото се виждаше, че фоайето е тъмно и пусто.

Въпреки това хвана дръжката и я дръпна силно.

Заключено.

Вярно, работният ден беше свършил, но все пак — по дяволите.

Итън отстъпи назад и огледа едноетажната постройка. Стори му се, че вижда слаба светлина, процеждаща се през щорите на прозореца в края на сградата.

Пристъпи отново напред и почука по стъклената врата.

Нищо.

Почука още по-силно и накрая заблъска така, че стъклото задрънча в рамката.

Минаха пет минути, но никой не се появи.

Когато стигна Главната, в небето се бяха появили две звезди. Приятният преди петнайсетина минути хлад вече го пронизваше през тънката риза незащитените му с чорапи крака започваха да имръзват.

По-лошото беше, че първите признаци на истински глад вече се проявяваха като куха болка в стомаха и лек световъртеж.

Измина няколко преки до хотел „Уейуърд Пайнс“ и изкачи каменните стъпала пред входа.

През стъклената врата видя светлина и млада жена, седяща на рецепцията.

Итън влезе в лобито и го лъхна топъл въздух.

В ъгъла имаше роял до масивна камина, в която гореше буен огън.

Спря за момент и протегна ръце към пламъците. Кипналата борова смола изпускаше сладък аромат. Можеше да се опъне на дивана пред огъня и да прекара в дрямка дни наред.

След малко се откъсна от камината и отиде при рецепцията.

Жената го посрещна с усмивка.

Изглеждаше на около двайсет и пет. Симпатична, макар и леко пълничка, с черна коса, прибрана на къса опашка. Беше облечена в бяла риза и черна жилетка, а на ревера си имаше табелка с името й — Лиза.

Итън застана до рецепцията и постави ръце на високия тезгях, за да запази равновесие.

—      Добър вечер — каза Лиза. — Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви помогна?

Поздравът изглеждаше странен. Не заради думите, а заради начина на изговаряне. Сякаш момичето се мъчеше да каже нещо, което рядко му се случваше да изрича.

—      Имате ли свободни стаи?

—      Разбира се.

Лиза заграка на клавиатурата.

—      Само за тази нощ ли? — попита тя.

—      Да. Поне засега.

Итън погледна компютърния монитор. Беше някаква антика, все едно излязла от 80-те. Не можеше да си спомни кога за последно беше виждал подобно изкопаемо.

—      Мога да ви предложа стая за непушачи без домашни любимци на втория етаж, с двойно легло.

—      Идеално.

Лиза приключи с писането.

—      С кредитна карта ли ще платите?

Итън се усмихна.

—      Интересен въпрос.

—      Така ли? В какъв смисъл?

—      Преди няколко дни попаднах в автомобилна катастрофа. Един камион блъсна странично колата ми. Стана на една пресечка оттук. Може би сте я видели?

—      Не, определено не съм.

—      Ами току-що излязох от болницата и работата е там, че… не успях да намеря портфейла си. Нито останалите си вещи.