Читать «Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша» онлайн - страница 6

– Пошегувах се. Никой няма да изяде Михайло.

– Знам – отговорих, забила поглед в носовете на ботушите си. – Ти си голям шегаджия.

– Стига, Алина. Всичко ще бъде наред.

– Няма как да го знаеш.

– Я ме погледни. – Насилих се да вдигна очи и срещнах погледа му. – Знам, че си уплашена. Аз също. Но ние ще минем и през това изпитание и ще оцелеем. Както става винаги. Ясно? – Той се усмихна и сърцето ми силно заблъска в ребрата.

Прокарах пръст върху белега, който пресичаше дясната ми длан, и пресекливо си поех въздух.

– Ясно – отвърнах неохотно и усетих как се усмихвам в отговор.

– Високият боен дух на дамата пак се върна – провикна се Мал. – Слънцето отново може да засияе.

– О, я стига!

Замахнах да го ръгна в ребрата, но още преди да успея, той ме сграбчи и ме вдигна високо. В този момент тропот на копита и викове разцепиха въздуха.

Мал ме дръпна встрани от пътя точно когато огромна черна карета профуча с тътен покрай нас, а хората се разбягаха пред нея, за да се предпазят от копитата на четирите врани коня. На капрата, до кочияша, размахващ камшик, седяха двама войници с въгленочерни мундири.

Тъмнейший. Няма как да сбъркаш черната му карета или униформата на неговата лична стража.

Покрай нас изтрополи още една карета, този път червена и лъскава, която напредваше с по-спокоен ход.

Погледнах Мал, сърцето ми препускаше от разминалата се на косъм опасност.

– Благодаря – прошушнах. Мал изведнъж си даде сметка, че ме е прегърнал. Веднага ме пусна и припряно отстъпи назад. Отупах праха от шинела си с надеждата, че не е забелязал как страните ми поруменяват.

Трета карета ни подмина, лакирана в синьо, а от прозореца се беше надвесило момиче. Черната му коса се виеше на масури, носеше шапка от сребърна лисица. Момичето огледа зяпналата насреща му тълпа и очите му съвсем очаквано се спряха на Мал.

„Нали и ти току-що въздишаше по него – скастрих се мислено. – Защо тогава една гришанка да не се захласне?“

Устните на красавицата се извиха в усмивка; тя не изпускаше Мал от очи и продължи да поглежда през рамо чак докато каретата се изгуби в далечината. Мал се блещеше подир нея с провиснала челюст.

– Затвори си устата, преди нещо да е влетяло вътре – сопнах му се.

Мал примигна със завеян вид.

– Видя ли това? – измуча някакъв глас. Обърнах се и видях Михайло да ни настига на бегом, а върху лицето му се беше изписало почти комично благоговение. Михайло беше огромен и рижав, с широко лице и още по-широк врат. Отзад източеният като тръстика и тъмен Дубров бързаше да го настигне. И двамата бяха следотърсачи от частта на Мал и никога не се отделяха от него.

– Естествено, че го видях – отговори Мал и тъпото му изражение се превърна в наперена усмивка.

Завъртях очи.

– Гледаше право в теб! – провикна се Михайло и го шляпна по гърба.

Мал уж с безразличие вдигна рамене, но усмивката му стана още по-широка.

– Точно така – самодоволно отвърна той.

Дубров пристъпи нервно от крак на крак.

– Разправят, че гришанките могат да те омагьосат.

Изсумтях.

Михайло ме изгледа така, сякаш чак сега ме забелязва.