Читать «Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша» онлайн - страница 4

Ускорих крачка, опитвайки се да се ориентирам в тълпата. Изгубила бях от поглед жълтия флаг на каруцата с топографите още преди часове и знаех, че съм изостанала много назад.

Докато крачех, усещах с гърба си жълтия и златен дъх на есенната гора и полъха на лекия ветрец. Вървяхме по Вий, широкия друм, свързвал някога Ос Олта чак с богатите пристанищни градове по западното крайбрежие на Равка.

Но това е било преди Долината на смъртната сянка.

Отнякъде долиташе песен. „Песни? Кой идиот се е разпял на път към Долината?“ Отново погледнах мътилката на хоризонта и се насилих да преодолея трепета си. Досега бях виждала Долината на смъртната сянка само на карта: черна ивица, която отделяше Равка от нейното единствено крайбрежие и я превръщаше в затворена на сушата земя. Понякога приличаше на леке, понякога на черен и безформен облак. Имаше карти, които я показваха като дълго тясно езеро. На тях беше отбелязана с другото ù име – Безморие, което целеше да успокои войниците и търговците и да им даде кураж да я пресекат.

Изсумтях. Това име можеше и да замаже очите на някой търговец, но мен изобщо не ме успокояваше.

Откъснах поглед от зловещата мътилка на хоризонта и се вгледах в разрушените стопанства на Тула. Някога в долината се намирали едни от най-богатите имения на Равка. До едно време из нея земеделци отглеждали зърно и овчи стада излизали на паша из зелените ливади. После изведнъж тъмна черта прорязала пейзажа, ивица почти непрогледен мрак, която нараствала от година на година и всявала ужас. Никой не знае къде изчезнали земеделците, техните стада, житните им ниви, домовете и семействата им.

„Я стига! – казах си твърдо. – Така само влошаваш нещата. Хората пресичат Долината от години... Вярно, често дават много жертви, но все пак...“ Поех си дълбоко дъх и се стегнах.

– Не смей да припадаш точно насред пътя – изрече някакъв глас в ухото ми, една тежка ръка се стовари върху раменете ми и ме стисна. Вдигнах очи и видях непринуденото лице на Мал, усмивката в ясните му сини очи. Той спря до мен. – Хайде, давай! – продължи. – Единият крак пред другия, нали знаеш как се прави.

– Обърка ми плановете.

– А, така ли?

– Да, припадам и ме премазват почти до смърт.

– Планът ми се вижда гениален.

– Точно така – ако ме осакатят, няма как да прекося Долината.

Мал кимна замислено.

– Ясно. Мога да те метна под някоя каруца, ако това ще помогне.

– Ще си помисля – измърморих мрачно, но въпреки това усетих как неволно се разведрявам. Колкото и да се противях, Мал продължаваше да ми действа точно по този начин. И не само на мен. В този момент една русокоска мина покрай нас и помаха, хвърляйки му кокетлив поглед през рамо.

– Ей, Руби! – провикна се той. – До скоро!

Руби се изкиска и се шмугна в тълпата. Мал се ухили широко, после видя как завъртам очи.

– Какво има? Мислех, че харесваш Руби.

– Както се оказва, вече няма за какво толкова да си приказваме – отвърнах сухо. Наистина харесвах Руби – отначало. Когато двамата с Мал напуснахме сиропиталището в Керамзин, за да отбием военната си служба в Полизная, мисълта за живот сред непознати отначало ме плашеше. Но много от момичетата скоро поискаха да се сприятелят с мен, а Руби беше една от най-напористите. Сближаването ми с тях обаче продължи само докато не си дадох сметка, че целта им е да се възползват от моята близост с Мал.