Читать «Вкусът на мечтите» онлайн - страница 125

— Не знам… — промълви.

Той отпусна ръце:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.

Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.

— Не е честно — измънка.

— Истината е, че се страхуваш.

— Ти също.

— Но все пак те поканих.

Тя затвори очи:

— Какво очакваш да отговоря, Адам?

— Само едно да.

— И какво ще се промени? Нищо. Ще продължим да живеем постарому. Ако тази нощ остана при теб, утре целият град ще знае.

Той озадачено я изгледа:

— Какво от това?

— Май наистина не разбираш. Още се крия, още излизам тайно, защото се страхувам от упреците на мама. Още се притеснявам какво ще кажат хората по мой адрес.

— Тогава да заминем някъде — тихо каза Адам.

За миг Джоузи си глътна езика, после възкликна:

— Шегуваш се!

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Запознах се с майка ти и разбирам защо постъпваш така. Само че не е честно да те принуждава да се криеш, не е честно и спрямо мен. И двамата искаме да се махнем от тук. Да заминем.

— Би избягал от Балд Слоуп, така ли? — скептично попита тя.

— Да. — Адам дълбоко си пое дъх. — Обаче само с теб.

Джоузи направи нещо, за което след секунди съжали.

Наистина избяга.

Но от Адам.

* * *

Хелена я посрещна на вратата.

— Олдси, лошо нещо тръгна си тая вечер! — възкликна развълнувано. — Тръгна, кога ти тръгна! Обаче пак тук!

„Слава богу, че Дела Лий се е върнала“ — помисли си Джоузи и уморено промърмори:

— Знам. Скоро ще си отиде завинаги, обещавам. Лека нощ.

— Чакай! Олдгрет вика те. — Прислужницата направи кисела физиономия и посочи към дневната. — Тя тебе чака.

„Да му се не види!“ Джоузи стисна клепачи. Тревожеше се, че ще я хванат, и страховете й се бяха оправдали. Както се случваше през целия й живот.

— Олдси?

Тя отвори очи и се насили да се усмихне:

— Всичко е наред. Благодаря, Хелена. — После неохотно затътри крака към дневната. Чувстваше се като човек, който върви към електрическия стол.

Маргарет беше по нощница и седеше на любимото си кресло. Вдигна глава и остави настрани любимото си списание.

— Къде беше? — попита заповеднически. — И чие е това яке?

Едва сега Джоузи осъзна, че е забравила да го съблече. Безсмислено беше да отрича.

— На Адам е — смотолеви.

— Няма да позволя да се излагаш така, чуваш ли? Стига ми, че като малка ме правеше за смях пред всички. Знаеш ли какво изпитах, като станах да ти кажа нещо и не те намерих? От известно време започнах да подозирам, че се измъкваш от къщи, след като ми дадеш приспивателно. Е, тази вечер не го взех. Държиш се като празноглава ученичка, а си на двайсет и седем години! Поведението ти е недопустимо!