Читать «Вкусът на мечтите» онлайн - страница 126

— Извинявай, майко — промълви Джоузи. „Тъкмо това цели — помисли си. — Да ме сплаши и вечно да ме държи в подчинение. Дори вече не си прави труда да се прикрива, изразявайки неискрена загриженост и подхвърляйки двусмислени комплименти.“

Маргарет се изправи и отново заговори, но малко по-меко:

— Исках да ти кажа утре да вземеш от месарницата свинските рибици, които поръчах. Вече обясних на Хелена как да ги приготви. Поканих на вечеря Роули Пелам и си спомних, че това е любимото му ястие. Предпочитам да останеш в стаята си, докато съм с него. И още нещо — утре не ми трябваш. Ще отида с такси при очния лекар. За в бъдеще ще използвам таксиметров превоз. — Тя вирна брадичка, грабна бастуна и тръгна към вратата.

Джоузи не вярваше на ушите си.

— Ами аз какво ще правя? — попита колебливо.

— Ще се държиш прилично. Няма да се срещаш с онази Финли и с пощальона. Нито тайно да се измъкваш от къщи. Какво ще си помислят съседите, ако те видят? И какво щеше да стане, ако тази вечер ми потрябваше?

— Току-що каза, че не ти трябвам, мамо! — Тя се засмя, въпреки че сълзите й напираха. Беше избягала от мъжа, в когото беше лудо влюбена, надявайки се, че ако прояви достатъчно търпение, след време Маргарет ще я обикне, ще я приеме, ще й прости. — Ще престанеш ли да ме тормозиш? Ще ми простиш ли някога? Защо изобщо си ме родила? Само за да задържиш парите му, така ли?

Майка й изпъна рамене и мина край нея.

— Лягам си! — отсече.

Джоузи я последва до стълбището и се провикна:

— Наистина ли е бил толкова зъл и неморален?

Маргарет не отговори. Едва когато се озова на последното стъпало, спря и без да се обърне, каза:

— Да. А ти си му одрала кожата. — После закуцука по коридора и влезе в стаята си.

Джоузи дълго се взира подир нея. Едва сега, след двайсет и седем години, беше проумяла истината. Маргарет щеше да е нещастна, докато живееха заедно, но никога нямаше да я прогони. Същото се отнасяше и за самата нея, обаче искаше майка й да й каже да си върви.

Не ставаше въпрос за състрадание и за прошка, а за две жени, които страдаха и се самонаказваха без причина.

Крайно време беше да престанат.

* * *

След двайсет минути тя каза:

— Ще ме поканиш ли?

Адам се поколеба, после отвори по-широко входната врата и отстъпи назад:

— Разбира се.

Тя влезе в дневната и се огледа. Оскъдното обзавеждане създаваше усещането, че собственикът на къщата я обитава само временно. Повечето мебели бяха вехти — странен син диван с алени възглавници, столове с оранжева тапицерия и няколко масички с издраскана политура. Нови бяха само голямото кожено кресло и телевизорът с плосък екран, монтиран на стената над камината.

— Право да ти кажа, мебелите ти са страшнички — опита се да се пошегува тя, но устните й издайнически затрепериха.

— Отначало живеех ден за ден, не можех да реша какво да правя. Сигурен бяха само в едно — че не искам промени. Купих си легло, креслото и телевизора. Смятах, че нищо повече не ми трябва. После започнах да прибирам вехториите, от които колегите им искаха да се отърват. Притежавам страхотни мебели, но те са на склад при брат ми в Чикаго.