Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 8

Бианка килна глава на една страна, сякаш бях задала нелеп въпрос.

– Едва ли. Все пак тя е била Петица, а той е Двойка.

– Е, май каза, че семейството ù били музиканти, така че може да е изнасяла представление пред него – отбеляза Маделин.

– Възможно е – съгласи се Бианка. – Значи, може да са се познавали отпреди това.

– Хм – измънках аз.

– Да не завиждаш? – попита Бианка.

Усмихнах се.

– Не. Щом Хендли е щастлива, се радвам за нея. Просто е малко странно да се омъжиш за непознат човек.

Умълчахме се за малко, преди Маделин да се обади отново.

– А ние не правим ли същото?

– Не! – възкликнах аз. – Принцът не е някой непознат.

– Така ли? – предизвика ме Маделин. – Тогава, моля те, кажи ми всичко, което знаеш за него, защото за мен е пълна мистерия.

– Всъщност... и за мен – призна си Бианка.

Поех си въздух, за да им представя дългия списък от факти за Кларксън, които знаех... но се оказа, че няма кой знае какво за казване.

– Не твърдя, че знам всичките му тайни, но просто не е някой, срещнат на улицата. Израснали сме с него, чували сме го да говори по бюлетина, виждали сме лицето му стотици пъти. Може и да не знаем всички подробности за него, но аз лично съм си изградила доста ясно впечатление. Не е ли същото и с вас?

Маделин се усмихна.

– Май си права. Все пак не сме дошли, без да знаем дори името му.

– Именно.

Прислужничката беше толкова тиха, че дори не я усетих, докато не зашепна в ухото ми.

– Викат ви за момент, госпожице.

Погледнах я объркано. Не бях направила нищо нередно. Обърнах се към момичетата и свих рамене, после станах и я последвах до вратата.

Щом излязохме в коридора, тя насочи погледа ми към принц Кларксън. Той стоеше с привичната си сдържана усмивка на уста и нещо в ръката си.

– Имах работа в пощенската стая и се оказа, че отговорникът за кореспонденцията е получил това за вас – каза той, подавайки ми пощенски плик, тикнат между два от пръстите му. – Реших, че може да е спешно.

Отидох до него с бърза, но все пак подобаваща на една дама крачка и се пресегнах за писмото. Той се усмихна дяволито и рязко вдигна ръката си във въздуха.

Аз се изкисках и подскочих, мъчейки се да го стигна.

– Не е честно!

– Да ви видим.

Биваше ме в скоковете, но не и на токчета, а дори на тях бях малко по-ниска от принца. Но нямах нищо против да се проваля, защото, докато правех жалките си опити, усетих другата му ръка около кръста си.

Накрая Кларксън ми даде писмото. Беше от Адел, както и бях подозирала. Толкова много хубави дреболийки ми се събираха още от началото на деня.

– Подстригали сте се.

Вдигнах поглед от писмото.

– Да. – Грабнах дебел кичур от косата си и го прехвърлих през едното си рамо. – Харесва ли ви?

В очите му просветна нещо – не точно палавост, не и точно тайна.

– Да. Много. – С тези думи се обърна и тръгна надолу по коридора, без да погледне назад.

Вярно беше, че имах някаква представа за характера му. Но сега, когато го опознавах в ежедневния му живот, виждах, че в него има повече, отколкото онова, което познавах от малкия екран. Но тази мисъл не ме плашеше.