Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 24

Отидох до леглото си, но преди да се пъхна в него, паднах на колене и сключих ръце в молитва.

– Прекалено много ли искам?

* * *

Мина още една седмица. Кларксън елиминира две момичета. От все сърце се бях надявала да съм сред тях.

Защо не ме беше изпратил вкъщи?

Знаех, че Кларксън има трески за дялане, но не вярвах, че е жесток човек. Не вярвах, че е способен да ме дразни с позиция, която никога не можех да спечеля.

Имах чувството, че живея насън, че участвам в играта по принуда, като призрак, прокълнат да изживява последните си стъпки отново и отново. Светът ми изглеждаше като сянка на самия себе си, а аз блуждаех в него, безучастна и грохнала.

Не след дълго момичетата престанаха да ме разпитват. От време на време усещах тежестта на погледите им върху себе си. Но вече бях поставила голямо разстояние помежду ни и явно усещаха, че няма смисъл да го извървяват. Изпаднах от полезрението на кралицата... от това на всички останали, но не възразявах да остана сама с грижите си.

Сигурно щях да продължа така до края. Един ден обаче, ден, също толкова сив и изтощителен като всички отминали, бях толкова потънала в собствената си меланхолия, че не усетих кога трапезарията се е опразнила. Не виждах нищо около себе си, докато от отсрещната страна на масата не се появи нечий костюм.

– Болна си.

Вдигнах очи към тези на Кларксън, но веднага ги отдръпнах.

– Не, просто се чувствам по-отпаднала от обичайното.

– Отслабнала си.

– Казах ви, от умора е.

Той блъсна с юмрук по масата и аз подскочих, вдигайки трескав поглед към лицето му. Нехаещото ми сърце не знаеше как да откликне.

– Не си уморена. Измъчваш се – заяви твърдо той. – Разбирам защо, но трябва да го преглътнеш.

Да го преглътна? Да го преглътна?

Очите ми плувнаха в сълзи.

– Как може да сте толкова безсърдечен, когато знаете какво преживявам?

– Безсърдечен? – изплю той. – Правя ти услуга, опитвам се да те измъкна от дупката, в която си попаднала. Ще се убиеш, ако продължаваш така. И какво ще докажеш с това? Какво ще постигнеш, Амбърли?

Колкото и сурови да бяха думите му, гласът му сякаш галеше името ми.

– Тревожиш се, че няма да имаш дете? Е, и? Ако си мъртва, няма да имаш никакъв шанс. – Той хвана чинията ми, все още пълна с шунка, яйца и плодове, и я бутна към мен. – Яж.

Избърсах сълзите от очите си и вперих поглед в земята. Стомахът ми се разбунтува дори при вида на храната.

– Много е мазно. Няма да го понеса.

Той ме доближи и попита с нисък глас:

– Какво би понесла?

Свих рамене.

– Хляб може би.

Кларксън се изправи и щракна с пръсти, привиквайки келнера.

– Ваше Височество – поздрави го той с дълбок поклон.

– Отиди до кухнята и донеси хляб за лейди Амбърли. Няколко вида.

– Незабавно, сър. – Той се обърна и излезе от трапезарията почти на бегом.

– И донеси малко масло, за бога! – провикна се след него Кларксън.

Обля ме още една вълна на срам. Сякаш не беше достатъчно, че провалях шансовете си с неща, независещи от мен, ами и се унижавах с такива, които зависеха от мен.