Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 150

Кийра Кас

Настоящият ни дом се намираше в съседство с един университет, което ме устройваше идеално. Купища хора кръстосваха по откритите ливади и седяха до масите за пикник. Самата аз не изпитвах нужда да ходя по концерти, клубове и партита като Елизабет и Миака. Стигаше ми просто да се навъртам край хората. Седнех ли под някое дърво, можех да се преструвам на една от тях с часове.

Наблюдавах минувачите, доволна, че живеехме в толкова добросъседски квартал, където често непознати ми махаха за поздрав. Ако можех да им казвам „здравейте“ – само тази малка, така невинна думичка, – илюзията щеше да е съвършена.

– …щом тя не иска. Така де, защо просто не каже нещо? – попита едно момиче тълпата от приятели около себе си. Представях си я като пчелата майка, а останалите – като нищожни търтеи.

– Напълно права си. Трябвало е да ти каже, че не иска да идва, вместо да разгласява на всички останали.

Пчелата майка отметна коса драматично.

– Е, приключих с нея. Вече няма да играя игричките ù.

Присвих очи, убедена, че самата тя играе игра, и то такава, която несъмнено щеше да спечели.

– Казвам ти, човече, можем да го проектираме сами – късокосо момче размахваше ентусиазирано ръце срещу приятеля си.

– Не знам – събеседникът му, леко пълничък негов връстник, който се чешеше по врата, крачеше забързано. Като че ли се опитваше да му се изплъзне, но другият беше толкова пъргав и мотивиран, че навярно можеше да настигне и ракета.

– Съвсем малка инвестицийка е, човече. Като нищо ще направим големия удар!

Потиснах усмивката си.

Следобед тълпата се разпръсна и аз се отправих към библиотеката. Откакто се бяхме нанесли в Маями, я посещавах веднъж-два пъти седмично. Не обичах да правя проучванията за албума си с изрезки в къщата. Вече бях допуснала тази грешка и Елизабет не спираше да ме обвинява в черногледство.

– Защо просто не тръгнеш да издирваш труповете им? – беше ме питала. – Може и да попиташ Океана за сетните им мисли. И това ли ти се иска да узнаеш?

Разбирах отвращението ù. Възприемаше албумите ми с изрезки като вредна обсебеност от мисълта за жертвите ни. Искаше ми се да разбере колко ме измъчваха образите на всички тези хора, как писъците им оставаха в паметта ми дълго, след като корабът потънеше.

Предметът на днешните ми разследвания беше Уорнър Томас, предпоследният човек от списъка с пасажери на „Аркатия“. Уорнър се оказа лесен за проучване. Имаше купища хора със същото име, но сред наличните профили в социални мрежи само в един не беше публикувано нищо от шест месеца. Уорнър беше върлинест мъж, който изглеждаше твърде срамежлив, за да контактува лично с околните. Във всички сайтове се беше обозначил като необвързан. „Нищо чудно“, помислих си с гузна съвест.