Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 149

С тежка въздишка се отправих към всекидневната, където гласовете на Елизабет и Миака ехтяха по-силно от допустимото.

– Кален! – поздрави ме Елизабет. Аз минах с тихи стъпки покрай всички прозорци, уверявайки се, че са затворени. И двете знаеха колко важно е никой да не ни чуе, но така и не се научиха на подобаващата предпазливост. – На Миака току-що ù хрумна поредната идея за бъдещето ù.

Извърнах поглед към Миака. Дребничка и тъмна във всяко отношение, освен по душа, тя бе успяла да спечели симпатиите ми още от първите минути на познанството ни.

– Е, слушам – отвърнах и седнах на стола в ъгъла.

Миака ми се усмихна широко.

– Дойде ми наум да си купя галерия.

– Наистина? – повдигнах учудено вежди. – Значи искаш да притежаваш изкуство, вместо да го създаваш?

– Не мисля, че някога ще спреш да рисуваш – заяви умислено Елизабет.

Кимнах.

– Твърде талантлива си.

Миака продаваше творбите си чрез интернет от години. Дори сега, докато си приказвахме, пишеше нещо на телефона си и бях сигурна, че урежда поредната голяма продажба. Фактът, че дори една от нас притежаваше телефон ми се струваше абсурден – сякаш имаше на кого да се обаждаме, – но на нея ù харесваше да поддържа връзка със света.

– Сигурно е забавно да отговаряш за нещо важно.

– Разбирам те – отвърнах аз. – Идеята да разполагаш със своя собственост звучи примамливо.

– Именно! – Миака пишеше и говореше едновременно. – Ангажираност, индивидуалност. В момента и двете ми липсват, така че може да си наваксам, като му дойде времето.

Тъкмо се канех да изтъкна, че и сега си имаме доста ангажименти, но Елизабет ми отне думата.

– На мен също ми дойде идея – изчурулика тя.

– Да чуем – Миака остави телефона си и седна в скута ù, сякаш бяха невръстни кутрета.

– Реших, че много обичам пеенето. Мисля да го използвам по различен начин.

– Ще си прекрасна главна вокалистка в някоя група.

Елизабет изопна гръб и едва не събори Миака на пода.

– Точно това си мислех!

Наблюдавах ги, дивейки се на факта, че три толкова различни момичета, родени в различни епохи и части на света, се уравновесяваха една друга така успешно.

– Ами ти, Кален?

– Какво аз?

Миака се повдигна.

– Случайно да имаш нови големи мечти?

Бяхме играли тази игра стотици пъти като средство за разведряване на обстановката. През годините ми бяха хрумвали десетки идеи. Искаше ми се да стана доктор, за да се реванширам някак за всички отнети животи. Танцьорка, за да се науча да контролирам тялото си всячески. Писателка, за да намеря начин да използвам гласа си, дори без да говоря. Астронавт, в случай че ми се приискаше да се отдалеча възможно най-много от Океана.

Но дълбоко в себе си знаех, че копнея по едно-единствено нещо. Отправих поглед към огромния учебник по история до любимото си кресло – книгата, с която бях възнамерявала да се уединя в стаята си миналата нощ, – за да се уверя, че списанието за булчински рокли е добре скрито между страниците му.

Свих рамене с усмивка.

– Все същото.

Преглътнах сухо, преди да стъпя в университетския двор. За разлика от повечето ми посестрими, аз се притеснявах в присъствието на хора. Но дори в този момент чувах гласа на Елизабет в главата си: „Не е нужно да се заточваме вътре. Аз нямам намерение да живея така“, беше заявила около две седмици след началото на новия си живот с нас. И наистина удържа на думата си – дори се стараеше да осигури малко по-нормално съществуване и на нас. Но дръзвах да се покажа навън, колкото да ù угодя, толкова и заради самата себе си.