Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 152

Широката му усмивка подсказваше, че наистина е така, а свенливият начин, по който пъхна ръка в джоба на панталона си, успя да спечели симпатиите ми донякъде.

Но веднага се почувствах зле. Знаех, че намеренията му не са лоши и не исках да нараня чувствата му. Въпреки това се канех да прибягна до най-грубия ход и просто да си тръгна, когато той извади ръката от джоба си и я протегна към мен.

– Аз съм Акинли, между другото – отбеляза той и зачака отговор от моя страна. Опулих се насреща му, не свикнала хората да преглъщат току-така мълчанието ми. – Знам, че е доста странно – той прочете недоумението ми погрешно. – Нещо като семейно име е. Някога е било фамилно в рода на майка ми.

Ръката му все още беше протегната към мен в очакване. Обичайната ми реакция би била да избягам. Но нещо в това момче ми се струваше… Различно. Може би начинът, по който крайчетата на устните му се издигаха в усмивка, без дори да се замисля, или топлият глас, който се търкулваше от гърлото му като пухкави облаци. Нещо ми подсказваше, че ако го срежех, щях да нараня своите чувства повече от неговите, да съжалявам.

Поех ръката му внимателно, сякаш се боях да не счупя някой от двама ни. Надявах се да не забележи колко студена е кожата ми.

– А ти как се казваш? – подкани ме той.

Въздъхнах, сигурна, че това вече щеше да сложи край на разговора ни, колкото и да не исках. Изразих името си с езика на глухонемите и той опули очи насреща ми.

– О, леле. Значи досега си чела по устните ми?

Поклатих глава.

– Тоест чуваш?

Кимнах.

– Но не можеш да говориш… Аха, ясно – той затупа джобовете си с длани, а аз опитах да надвия ужаса, плъзнал по гръбнака ми. За разлика от Миака и Елизабет, аз не намирах близостта с хората за вълнуваща. За мен тя значеше единствено че съм попаднала в свят, където лесно мога да наруша правилата.

Нямаше много правила, но за сметка на това бяха строги. Мълчи в присъствието на хора, докато не дойде време да запееш. Дойде ли време, запей без колебания. Ако моментът не е настъпил, не разкривай по никакъв начин тайната си.

– А, ето го – обяви той, изваждайки химикалка от джоба си. – Само че нямам хартия, затова ще трябва да пишеш по ръката ми.

Вперих замислен поглед в кожата му. Кое име да използвам? Онова от шофьорската книжка, която Миака ми купи през интернет? Онова, с което се бях подписала на договора за наем на плажната ни къща? Онова, под което се бях подвизавала в предишния град? Можех да избирам измежду сто имена.

Вероятно сгреших, но му дадох истинското.

– Кален? – прочете той от кожата си.

Кимнах.

– Много е красиво. Приятно ми е да се запознаем.

Отвърнах му с тънка усмивка, все още притеснена. Не ме биваше в небрежните приказки.

– Страхотно е, че посещаваш обикновено училище, при положение че използваш езика на глухонемите. А аз се имах за смел само задето напуснах родния си щат – присмя се той на себе си.

Въпреки че се чувствах доста напрегната, не можех да не се възхитя на желанието му да поддържа разговора. Малко хора биха постъпили така в подобна ситуация. Той отново посочи книгите пред мен.