Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 146
Кийра Кас
– Но, мамо, гримът ти. Току-що каза…
– О, не го мисли – махна небрежно с ръка тя и наметна раменете си с кремава жилетка. – Няма да се бавим. Ще има време да го оправя, като се върнем.
– Аз май ще остана тук – музиката привличаше и мен също толкова силно, но студената пот по лицето ми ми напомни, че може всеки момент да повърна. Затова се свих още повече върху шезлонга, устоявайки на мощния импулс да стана и да ги последвам.
Мама се обърна и ме погледна в очите.
– Ще съм по-спокойна, ако си до мен – пророни тя с усмивка.
Това бяха последните думи, които я чух да казва.
Въпреки че отворих уста да възразя, нещо ме накара да стана и да прекося каютата. Този път не просто се подчинявах на майка си. Чувствах нужда да се кача на горната палуба. Да се доближа до песента. Ако бях останала в каютата, навярно щях да се озова в капан и да потъна заедно с кораба. Така поне щях да съм със семейството си. В рая или ада, или никъде, ако всичко се окажеше просто лъжа. Но не.
Тръгнахме нагоре по стълбите, където вече се рояха десетки други пасажери. В този момент проумях, че нещо не е наред. Някои препускаха, пробиваха си път през тълпите, а други имаха вид на сомнамбули.
Излязох под поройния дъжд и спрях да се огледам наоколо. Запуших ушите си с длани, за да заглуша жестокия грохот и хипнотичната песен и опитах да се ориентирам в ситуацията. Двама мъже профучаха край мен и скочиха зад борда, без дори да се замислят. Но бурята не беше толкова унищожителна, че да се налага евакуация, нали?
Погледнах към най-малкия си брат и го видях да поглъща дъжда, както дива котка поглъща сурово месо. Когато един човек до него опита да стори същото, двамата се скараха за дъждовните капки. Заотстъпвах назад и потърсих с поглед средния ми брат. Така и не го открих. Беше се слял с тълпата, устремен към парапета. Всички скочиха зад борда, преди да осъзная какво виждат очите ми.
Тогава зърнах родителите си – както се държаха за ръце, облегнали гърбове на парапета, просто се прекатуриха отвъд него. С усмивка на лицата. Изпищях от ужас.
Какво се случваше? Откачил ли беше светът?
Блуждаеща нотка плени ушите ми и ме накара да отпусна ръце до тялото си. Песента внезапно завзе целия ми свят. Тревогите ми избледняха. Нещо ми подсказваше, че наистина щях да се почувствам по-добре във водата – в прегръдката на вълните, вместо под зловещия дъжд. Струваше ми се превъзходна. Изпитвах нужда да отпия от нея. Да напълня стомаха, сърцето, белите си дробове с нея.
Изпълнена от това обсебващо желание, запристъпвах към парапета. Щях да задоволя дълбоката си жажда с такова удоволствие... Дори не усетих как се изкачвам по перилата, не усетих нищо, докато силният сблъсък на водата не върна разсъдъка ми.
Всеки момент щях да умра.
