Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 145

Пред семейството си Елиз говореше сдържано, но винаги когато се чуеше с Натали, ù разказваше с въодушевление за грижовния си, очарователен съпруг. Роди две момчета, които бяха гордостта на семейството ù. Животът ù беше изпълнен с любов и щастие и постигна толкова много, че никога не съжали, задето не беше станала принцеса.

СИРЕНАТА

Тя ще рискува всичко в името на любовта

„Момиче с тайна. Момчето на мечтите и`. Цял океан помежду им.“

Следва откъс от новата пленителна приказна история на Кийра Кас!

Първа глава

Странно е, като се замислиш какво съхраняваш в душата си, какво си запомнил след края на всичко. Все още виждам в съзнанието си дървената ламперия по стените на каютата ни и си спомням колко мек беше килимът. Не съм забравила аромата на солената вода, който изпълваше въздуха и полепваше по кожата ми, нито звънкия смях на брат ми в съседната каюта – сякаш бурята беше вълнуващо приключение, а не същински кошмар.

Но страхът и тревогата бяха засенчени от недоволството, превзело атмосферата. Бурята разваляше плановете ни за вечерта – никой нямаше да танцува на горната палуба тази вечер. Такива бяха злочестините на тогавашния ми живот – толкова незначителни, че ме е срам дори да мисля за тях. Но така беше едно време, в дните, когато имах чувството, че живея във вълшебна приказка.

– Ако това клатене не спре скоро, няма да ми остане време да си оправя косата за вечеря – оплака се мама. Погледнах я от пода, където лежах в отчаян опит да не повърна. Майка ми блестеше като кинозвезда, а стилните, съвършено оформени вълни на косата ù не можеха да изглеждат по-добре от това. Но тя никога не беше доволна. – Ставай – нареди ми тя, свеждайки поглед към мен. – Ами ако някой от прислужниците влезе?

Завлякох се до най-близкия шезлонг, изпълнителна както винаги, макар че и тази поза не беше кой знае колко подобаващо за една дама. До онзи съдбовен ден пътешествието ни не се открояваше с нищо необичайно – най-обикновено семейно пътуване от точка А до точка Б. Вече дори не си спомням накъде плавахме. Спомням си единствено, че го правехме в обичайния лукс. Бяхме едно от малкото семейства, чието състояние бе надживяло кризата и мама обичаше да парадира с това пред хората. Затова и се намирахме в красив апартамент с големи прозорци и лични стюарди. Точно в онзи момент обмислях дали да не извикам някой от тях да ми донесе кофа.

И точно в онзи момент, през смътната мъгла на слабостта ми, до ушите ми долетя странен звук. Беше като далечна приспивна песен, която някак събуди и любопитството, и жаждата ми. Вдигнах очи и видях, че мама също е обърнала глава към музиката, която се лееше опияняващо красива като благоговеен химн.

Татко надникна в каютата ни.

– Това оркестърът ли е? – попита той. Гласът му беше спокоен, но отчаянието в очите му ме уплаши.

– Вероятно. Но звучи сякаш идва отвън, не смяташ ли? – отвърна напрегнато мама, внезапно задъхана. – Да проверим – тя скочи от стола и грабна пуловера си. Смаях се. Много мразеше дъжда.