Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 121

– Май ти ще я обучаваш. Казва се Пейдж и ако съдим по разказа ù, тази вечер е била страшно интересна.

– Какво имаш предвид?

Той понижи глас още повече.

– Била е проститутка. Каза, че Америка я намерила и я довела тук. Тоест принцът и Америка са напускали двореца тази вечер. Имаш ли представа защо?

Поклатих глава.

– Знам единствено, че току-що помогнах на Ан да зашие огнестрелна рана в ръката на Америка.

Смаяното изражение на Картър се припокриваше с моето състояние.

– Как са успели да се изложат на такава опасност?

Прозях се.

– Нямам представа. Но имам чувството, че е било с добри намерения.

Макар че спасяването на проститутки и попадането в престрелки не бяха особено благотворни занимания, знаех, че Максън винаги се стремеше да постъпи правилно.

– Хайде – каза Картър. – Ти можеш да легнеш до Пейдж. Аз ще спя на пода.

– Не. Където си ти, там съм и аз – отвърнах. Имах нужда да съм до него тази нощ. Толкова много неща минаваха през главата ми, а знаех, че той е единственото ми убежище.

Спомням си, че упреквах наум Америка, задето се сърдеше на Максън заради публичното ми наказание, но вече всичко ми се избистряше. Макар да го уважавах безкрайно, не можех да не му се ядосам поне мъничко, задето не беше успял да я предпази. За пръв път виждах най-голямото си премеждие през нейните очи. В този момент осъзнах колко много я обичах и че чувствата ни бяха напълно взаимни. Ако тогава беше изпитала дори половината от тревогата, която аз изпитвах по нея тази вечер, ми беше повече от достатъчно.

* * *

Беше минала седмица и половина, а още нищо не се беше наредило постарому. Където и да отидех, всички разговори се въртяха около нападението. Аз бях една от малкото, извадили късмет. Докато някои се бяха сблъскали с безпощадна смърт из коридорите на двореца, ние с Картър бяхме скътани на безопасно в стаята ни. Той бил в градината, когато чул изстрелите, и веднага щом осъзнал какво се случва, хукнал към кухнята, откъдето ме грабна и ме заведе в стаята ни. Избутахме заедно леглото до вратата и легнахме отгоре му, за да е по-тежко.

Часовете се занизаха, а аз треперех в обятията му, ужасена, че бунтовниците ще ни намерят. Чудех се дали биха ни пощадили. Постоянно питах Картър дали не трябваше да опитаме да се измъкнем от двореца, но той настояваше, че е по-безопасно да останем в стаята.

– Не видя какво е навън, Марли. Едва ли щяхме да оцелеем.

И така, чакахме, напрягайки слух да доловим вражески гласове, и бяхме облекчени, когато най-сетне чухме приятелски. Стражите минаваха по коридора и чукаха по всички врати. Странно беше, като се замислех: когато се бяхме заключили в онази стая, Кларксън беше кралят; когато бяхме излезли, короната вече принадлежеше на Максън.

Още не съм се била родила, за да видя коронясването на предишния ни крал. Но тази промяна ми се струваше така естествена за страната ни. Може би защото и бездруго винаги с радост се бях подчинявала на Максън. А и работата ни с Картър не намаля, затова нямах много време да размишлявам върху неочакваната смяна на властта.